Том Клэнси - Дълг на честта

Местните я наричаха канарата Банзай, а питаещите по-малко расизъм — канарата на самоубийството. На Ямата щеше да му се наложи да накара рекламните си агенти да се погрижат за смяна на името с нещо по-почтително. Девети юли 1944: денят, в който организираната съпротива приключи. Денят, в който американците обявиха остров Сайпан за „сигурна територия“.

Канарите всъщност бяха две, образуващи дъга и гледащи навътре, сякаш към някакъв театър. По-високата се извисяваше на двеста и четиридесет метра над зовящото море. Мраморни колони, построени преди години от японски студенти, отбелязваха мястото и изобразяваха деца, коленичили за молитва. Тук би трябвало да са се приближили към ръба, хванали се за ръце. Помнеше силните ръце на баща си. Дали брат му и сестра му са се страхували? Реши, че по-скоро са се ориентирали, отколкото са изпитали страх, след онези двадесет и един дни, изпълнени с врява, ужас и неразбиране. Мама сигурно е погледнала татко. Сърдечна, ниска и закръглена жена, чийто весел звънлив смях кънтеше отново в ушите на сина й. Войниците от време на време се отнасяха грубо с баща му, ала с нея никога, нито пък с децата й. А и последната услуга на воините е била да държат американците на разстояние от тях в онзи последен миг, когато са скочили от канарата. Ямата предпочиташе да вярва, че са се държали за ръце, всеки е притиснал едно от децата в последна нежна прегръдка (с което са оставили другия си син сирак) и гордо са отказали да паднат пленници в ръцете на варвари. Той можеше да затвори очи и да види всичко и за пръв път споменът и изникналата във въображението му гледка породиха емоции, които разтърсиха тялото му. Досега, като идваше тук през всичките тези години, той никога не си бе позволявал нещо повече от ярост, но днес можеше да даде пълна воля на чувствата си и да заплаче от гордост, тъй като изпълни моралния си дълг към тези, дарили го с живот, и към онези, осъдили родителите му на смърт. Докрай.

Шофьорът наблюдаваше и го разбираше, макар да не знаеше всичко това, понеже познаваше историята на това място и сам се трогна до сълзи при вида на треперещия щестдесет и няколко годишен мъж, пляскащ с ръце, за да привлече вниманието на заспалите завинаги роднини. Спрял се на сто метра оттам, той виждаше разтърсваните от ридания рамене на Ямата, който след известно време полегна на една страна, както си беше с официален костюм, и заспа. Може би щеше да ги сънува. Може би духовете, на когото и да бяха те, щяха да го посетят в съня и да му кажат нещата, които имаше нужда да чуе. Поне така си мислеше шофьорът. Истинската изненада според него обаче бе, че старият негодник изобщо имаше душа. Вероятно си е съставил погрешно мнение за шефа си.

— Проклет да съм, ако организацията им не е добра! — каза си Ореза, докато гледаше през бинокъла си. Онзи евтиния, който държеше вкъщи.

Прозорецът на всекидневната предоставяше изглед към летищата, а кухнята гледаше към пристанището. „Оркид ейс“ отдавна беше отплавал и друг ферибот за автомобили зае котвеното му място. Този се казваше „Сенчъри хайуей 5“ и разтоварваше джипове и камиони. Португалеца бе направо съсипан, след като си наложи да стои буден цяла нощ. Събраха му се и седем часа без сън, част от които прекара в тежко надиграване с океана на запад от острова. Лейтенантът знаеше, че е прекалено стар за такива неща. Бъроус, който беше по-млад и по-умен, се бе свил на килима в дневната и хъркаше.

За първи път от години Ореза копнееше за цигара. Те помагаха, когато трябва да си нащрек. Човек просто се нуждаеше от тях в такива моменти. Цигарите бяха нещо, което един воин би използвал, или поне така излизаше от филмите за Втората световна война. Сега обаче не беше Втората световна, а и той не бе воин. Въпреки тридесет и кусур годишната си служба в американската брегова охрана никога не беше стрелял в пристъп на гняв даже по време на единственото си посещение във Виетнам. Винаги някой друг поемаше стрелбата. Той не знаеше как да се бие.

— Цяла нощ ли будува? — попита Исабел, облечена за работа. От тази страна на сто и осемдесетия меридиан бе понеделник и следователно работен ден. Тя сведе поглед и забеляза, че кочанът с бележки, обикновено стоящ до телефона, е покрит с драскулки и цифри. — Има ли значение?

— Не зная, Из.

— Искаш ли закуска?

— Не може да ни навреди — обади се Пийт Бъроус, който се протягаше при влизането си в кухнята. — Май съм задрямал от умора към три. — Последва моментен размисъл. — Чувствам се като… боклук — каза той от уважение към дамата в стаята.