Том Клэнси - Дълг на честта

Капитан Сато беше изтощен. Просто прекара твърде много време във въздуха, като не само наруши, а направо разби на пух и прах правилата на своята авиолиния за почивка на екипажа, но той също не можеше да забрави дълга си. Отмести поглед вляво и видя в утринното небе мигащите светлинки на два изтребителя, вероятно F-15 (в единия може би летеше синът му), които кръжаха наоколо, за да бранят земята, била някога пак част от тяхната страна. „Внимателно“ — каза си той. На грижите му бяха поверени войници на неговата родина и те заслужаваха най-доброто. Като с едната ръка контролираше ръчките за газта, а с другата кормилото, пилотът направляваше пътническия самолет „Боинг“ по невидимата спускаща се през въздуха линия към точката, която очите му вече бяха набелязали. След командата му към втория пилот огромните предкрилки бяха спуснати докрай. Сато плавно дръпна назад ръчката, с което повдигна носа и даде кратко ускорение на самолета, остави го да се уравновеси и гладко да се спусне, докато накрая единствено стържещият звук от гума им показа, че се движат по земята.

— Вие сте поет — възкликна вторият пилот, за пореден път впечатлен от уменията на колегата си.

Сато си позволи да се усмихне, докато превключваше реверса.

— Вкарайте го в терминала. — Сетне пусна интеркома в кабината и се обърна към пътниците: — Добре дошли в Япония.

Ямата не извика само защото тези думи го изненадаха много. Той не изчака самолетът да спре и разкопча колана си. Вратата на пилотската кабина бе пред очите му и Райзо трябваше да каже нещо.

— Капитане?

— Да, Ямата-сан?

— Вие разбирате, нали?

Пилотът кимна като горд професионалист и в този миг изключително приличаше на дзайбацу.

— Хай. — Беше възнаграден с най-искрен поклон и уважението на Ямата-сан стопли сърцето му.

Бизнесменът не бързаше, не и сега. Бюрократите и административните военни лица слизаха от самолета и се качваха в чакащите ги автобуси, които щяха да ги откарат до хотел „Нико Сайпан“ — голяма модерна постройка, разположена по средата на западния бряг на острова, която щеше да е временната административна дирекция за наемателите… „За новото правителство“ — поправи се Ямата. Нужни бяха пет минути, докато слязат всички, след което сам се отправи към поредния джип „Тойота“. Шофьорът този път се оказа един от служителите му, знаещ какво да прави, без да му се казва, и съзнаващ, че за Ямата това бе момент, на който искаше да се наслади мълчаливо.

Той почти не забелязваше оживлението. Макар сам да го предизвика, сега то беше по-маловажно, отколкото когато го очакваше. Е, може би дари с кратка усмивка военните превозни средства, ала сега усети истински умората и очите му се затваряха напук на желязната му воля, заповядваща им да се отворят широко и да се прояснят. Шофьорът внимателно бе планирал маршрута и успя да избегне големите задръствания. Скоро пак минаха покрай Марианския клуб и въпреки че слънцето вече беше високо, не се виждаха никакви играчи на голф. Нямаше и никакво военно присъствие, като се изключат двата камиона за спътникови връзки в края на паркинга, пребоядисани в зелено съвсем наскоро, след присвояването им от Ен Ейч Кей. Не, не биваше да повреждат игрището за голф, което сега несъмнено бе най-скъпият недвижим имот на острова.

„Тук някъде беше“ — помисли си Ямата, като си припомни формата на хълмовете. Недодяланото магазинче на баща му някога се мъдреше близо до северното летище и той добре помнеше изтребителите А6М, наперените летци и често надменните войници. Ей там стоеше фабриката за захарна тръстика на компанията „Нанио Кохацу Кайша“, което му напомни как крадеше малки късчета тръстика и сетне ги дъвчеше. Колко хубави бяха прохладните утрини! Скоро се озоваха в неговата земя. С усилие на волята си Ямата прогони стелещата се пелена, слезе от колата и този път се запъти на север.

Насам би трябвало да са тръгнали баща му, майка му и неговите брат и сестра и във въображението си той виждаше татко си, накуцващ с осакатения крак и борещ се за достойнството, от което връхлетялата го в детството болест винаги го лишаваше. Дали в тези последни дни той е служил на войниците, като им е занасял полезните неща, които е имал? Дали самите войници в тези последни дни са престанали с грубите подигравки относно физическия му недъг и са му благодарили с прямотата, характерна за хора, видели и почувствали приближаването на смъртта? Щеше му се да вярва, че е било така. Трябва да са дошли до тази клисура, а отстъплението им към смъртта сигурно е било бранено от последния ариергарден военен отряд, показващ за последен път своето съвършенство.