Том Клэнси - Дълг на честта

— О, мамка му! — бе коментарът на заместник-директора на нюйоркския оперативен клон на Федералното бюро за разследване. Така той се оказа по-изразителен от следователите от другите федерални агенции, които използваха северозападния му кабинет за заседателна зала. Останалите най-вече зяпаха евтиния килим на пода и преглъщаха.

Положението не можеше да не се влоши и това стана. Един от служителите на ДКД разказал историята на свой съсед, адвокат, който казал на някакъв репортер, който пък се обадил на няколко места и изготвил статия за „Ню Йорк Таймс“. От водещия вестник позвъниха на министъра на финансите, който, върнал се току-що от Москва и все още незапознат със значимостта на ситуацията, отказа коментар, ала забрави да помоли „Таймс“ да отхвърли материала. Преди той да успее да поправи грешката си, статията беше готова за публикуване.

Министърът на финансите Босли Фидлър направо пробяга тунела, свързващ Министерството на финансите с Белия дом. Непривикнал на изморителни упражнения, когато се добра до залата на Рузвелт секунди след оттеглянето на японския посланик, той се беше запъхтял.

— Какво има, Бъз? — попита президентът Дърлинг.

Фидлър забави дишането си и даде петминутно резюме на онова, което току-що научи чрез видеовръзката с Ню Йорк.

— Не можем да позволим на пазарите да отворят — заключи той. — Тоест те не могат да отворят. Никой не може да търгува. Никой не знае с какви пари разполага. Никой не знае кой какво притежава. А и банките… Господин президент, изправени сме пред огромен проблем. Досега не се е случвало нищо, което дори бегло да прилича на това.

— Бъз, става въпрос само за пари, нали? — попита Арни ван Дам, като се чудеше защо всичко трябваше да им се стовари в един ден след сравнително приятните няколко месеца.

— Не, не са само пари. — Всички извърнаха глави към Райън, понеже именно той отговори на въпроса. — Става дума за увереност. Бъз написа книга по въпроса по времето, когато аз работех за „Мерил Линч“. — „Може би една приятелска забележка ще успокои малко човека“ — помисли си той.

— Благодаря ти, Джак. — Фидлър седна и отпи от чашата с вода. — Вземете за пример краха през 1929. Какво загубихме всъщност? В парично отношение отговорът е нищо. Много вложители загубиха и ризите на гърба си, купуването на кредит утежни още повече нещата, но онова, което хората често не проумяват, е, че загубените от тях пари са били вече дадени на други.

— Не разбирам — рече Арни.

— Никой не го разбира истински. Става дума за едно от онези неща, които са прекалено прости. В сферата на пазара хората очакват нещо сложно и забравят, че гората се състои от отделни дървета. Всеки инвеститор, загубил пари, първо е дал парите си на борсов посредник, в замяна на което е получил удостоверение за притежаван капитал. Той е заменил парите си за нещо стойностно, ала стойността на това нещо е паднала и така се е стигнало до краха. Но другият човек, онзи, който е издал удостоверението и е прибрал парите Преди катастрофата… Абстрактно погледнато, той е постъпил умно и не е загубил нищо, нали? Следователно количеството пари, въртящи се в икономиката през 1929, изобщо не се е променило.

— Парите не могат просто да се изпарят, Арни — поясни Райън. — Те преминават от един собственик към друг. Не изчезват просто така. Федералният резервен фонд се грижи за това. — Беше очевидно обаче, че Ван Дам не разбираше.

— Но тогава защо, по дяволите, се е стигнало до Голямата депресия?

— Заради увереността — отвърна Фидлър. — Много хора наистина са изгорели през двадесет и девета. Купували са акции, като са залагали суми, по-ниски от стойността на сделката. Днес на това се вика спекулации с кредит. После не са могли да изплатят дълга си, когато е трябвало да продават. Банките и другите институции са опрали пешкира, защото се е наложило да покрият разликите. Като краен резултат имаме множество незначителни хора, останали само с дългове, които не биха могли да изплатят, и банки, страдащи от паричен дефицит. При тези обстоятелства хората спират всякаква дейност. Страх ги е да рискуват онова, което им е останало. Онези, които са се измъкнали навреме и все още имат пари, тоест, които в действителност не са пострадали, виждат какво е дереджето на останалата икономика и също не правят нищо. Просто са се закотвили по местата си, понеже навън изглежда страшно. Ето какъв е проблемът, Арни. Разбирате ли, една икономика не се изгражда с богатство, а с използването на това богатство чрез всичките сделки, сключвани всеки ден: от хлапето, което коси тревата ти за долар, до големите корпоративни операции. Ако тези неща спрат, всичко спира.