Том Клэнси - Дълг на честта

— Господин посланик, познавате всички тук. Моля, седнете.

— Благодаря ви, господин президент. Благодаря и за това, че ме посрещате веднага и без уговорка. — Той огледа масата за съвещания, докато Дърлинг отиваше към мястото си в противоположния край, и кимна на всеки поотделно. Брет Хансън, държавният секретар; Арнолд ван Дам, шефът на президентската канцелария; Джак Райън, съветник по националната сигурност. Знаеше, че министърът на отбраната също се намира в сградата, ала не беше тук. Колко интересно! Посланикът служеше от дълги години във Вашингтон и знаеше много за американците. Полицата на седналите мъже бе изписан гняв. Въпреки че президентът владееше възхитително чувствата си досущ като хората от охраната, застанали на вратите, погледът му беше на войник. Гневът на Хансън изразяваше оскърбление. Той не можеше да повярва, че някой може да е толкова тъп, че да заплаши страната му по какъвто и да е начин; приличаше на разглезено хлапе, възмутено от слабата си оценка на изпита, поставена му от справедлив и съвестен учител. Ван Дам бе политик и го възприемаше като гайджин: чудато дребно човече. Гневът на Райън си личеше най-малко, макар че го имаше. Издаваше го по-скоро начинът, по който той държеше писалката си, отколкото втренченият поглед на сините му като на котка очи. Посланикът никога не си беше имал работа с Райън, като се изключат няколкото случайни срещи на официални приеми. Същото важеше за по-голямата част от служителите на посолството и въпреки че миналото му бе добре известно на всички посветени във Вашингтон, те го знаеха като специалист по европейските въпроси и следователно неосведомен за Япония. „Това е добре“ — помисли си посланикът. Ако имаше повече познания, той можеше да бъде опасен противник.

— Господин посланик, вие поискахте тази среща — обади се Хансън. — Ще ви предоставим възможността да започнете.

Райън изтърпя встъпителното слово. То беше твърде дълго, нагласено и предвидимо, като съдържаше нещата, които всяка държава би казала при такива обстоятелства, плюс малко национални оттенъци. Вината не била тяхна. Те били притиснати, към тях се отнесли като към нисши васали въпреки дългогодишното искрено и плодотворно приятелство. Те също съжалявали за възникналата ситуация. И прочие. Всичко бе само дипломатическо разкрасяване и Джак остави работата на очите си, докато ушите му отсяваха шума.

По-интересно беше поведението на говорещия. При приятелска атмосфера дипломатите предпочитаха цветист език, а при враждебна говореха провлачено, сякаш се притесняваха да произнесат думите. Не и този път. Японският посланик излъчваше явна сила, говореща за гордостта, която изпитваше от родината си и нейните действия. Не се държеше съвсем предизвикателно, ала не бе и притеснен. Джак помнеше, че даже немският посланик, съобщил на Молотов за нашествието на Хитлер, го беше сторил с прискърбие.

Райън забеляза, че президентът от своя страна слушаше безизразно, като оставяше Арни да покаже гнева им, а Хансън — шока. Това говореше добре за него.

— Господин посланик, една война срещу Съединените американски щати не е незначително нещо — заяви държавният секретар, когато встъпителното слово приключи.

Посланикът не се стресна.

— Това се превръща във война само ако вие пожелаете. Не искаме да разрушим страната ви, обаче си имаме своите съображения за сигурност. — Той продължи с излагане на позицията на родината си относно Марианските острови. Те са били японско владение преди, сега бяха отново техни. Страната му имала право на свой предохранителен периметър. Според него това беше всичко.

— Знаете, че сме способни да унищожим страната ви, нали? — попита Хансън.

Последва кимване.

— Да, зная. Добре си спомняме как използвахте ядрените си оръжия върху нас.

При този отговор очите на Джак леко се разшириха. Той написа в бележника си: ядрени оръжия?

— Имате да кажете още нещо — отбеляза Дърлинг, с което се включи в разговора.

— Господин президент… Родината ми също притежава ядрени оръжия.

— И как са получени? — поинтересува се Арни и изсумтя. Райън безмълвно го благослови за въпроса. Имаше моменти, когато и задниците си имаха своето място.

— Страната ми разполага с голям брой междуконтинентални ракети с ядрени глави. Собствените ви хора видяха монтажния завод. Можете да проверите в НАСА, ако искате. — Посланикът прочете името и датите по много сух начин, като забеляза, че Райън ги записа като добросъвестен служител. В залата стана толкова тихо, че можеше да чуе скърцането на писалката. Още по-интригуващи бяха израженията по лицата на останалите.