Том Клэнси - Дълг на честта

— По дяволите, какво мога да сторя, Сейджи? Аз съм само помощник на заместник държавния секретар, забрави ли? Незначителен индианец сред група вождове.

— Ти си един от малкото хора в Държавния департамент, който истински ни разбира. Те ще поискат съвета ти. — Малко ласкателство, на което Кук кимна.

— Може би. Ако са умни — добави той. — Скот Адлер ме познава, говорим за това-онова.

— Ако можеш да ми кажеш какво желае Държавният департамент, бих могъл да изпратя информацията до Токио. С малко късмет ще успея да накарам хората ми във външното ни министерство да предложат тези неща първи. Ако успеем да постигнем толкова, тогава вашите идеи ще бъдат представени като наши и по-лесно ще се съгласим с желанията ви. — Това се наричаше джудо, „нежното изкуство“, и основната идея беше да се използват силата и движенията на противника срещу самия него. Нагумо си помисли, че сега го прилагаше много умело. На тщеславието на Кук би трябвало да се хареса идеята, че той е в състояние сам да направлява външната политика чрез хитрост. На Нагумо пък му изнасяше да вярва, че лично е съчинил този гамбит.

По лицето на Кук отново премина недоверие.

— Но ако сме във война, как, по дяволите, ще…

— Гото не е напълно невменяем. Ще оставим посолствата си отворени като средство за общуване. Ще предложим да ви върнем Марианските острови. Съмнявам се, че предложението ще е съвсем искрено, ала то ще бъде поставено като знак за добрите ни намерения. Ето, вече предадох страната си. — Според плана.

— Какъв краен сценарий ще бъде приемлив за правителството ти?

— Искаш мнението ми ли? Пълна независимост на северните Мариански острови и премахване на статута им на обединен щат. Поради географски и икономически причини те при всички положения ще бъдат под наше влияние. Мисля, че компромисът е справедлив. Все пак ние притежаваме повечето земя там — напомни Нагумо на госта си. — Изказвам само предположение, което обаче е логично.

— Ами Гуам?

— Щом бъде демилитаризиран, ще си остане американска територия. Отново предполагам, ала с основание. Ще е нужно време за пълно разрешаване на различните проблеми, но смятам, че можем да прекратим тази война, преди да се е развихрила.

— Ами ако не се съгласим?

— Тогава много хора ще умрат. Ние сме дипломати, Крис. Мисията ни в живота е да предотвратим това. — И пак старата песен: — Ако ми помогнеш, само да ни уведомиш какво желаете да направим, за да насоча нашите хора в тази посока, с теб можем да сложим край на една война, Крис. Моля те, помогни ми.

— Няма да приема пари за това, Сейджи — рече Кук вместо отговор.

„Удивително!“ В края на краищата човекът си имаше принципи. Колко хубаво, че не бяха съчетани с проницателност.

Японският посланик се появи според указанията на входа на Източното крило. Един служител от Белия дом му отвори и морският пехотинец на вратата отдаде чест, тъй като не бе предупреден да не го прави. Той влезе сам, без телохранител, мина през металните детектори без произшествия и сетне сви на запад по един дълъг коридор, включващ сред многото други неща и входа към личния киносалон на президента. Имаше портрети на други президенти, скулптури от Фредерик Ремингтън и други неща, напомнящи за американската образцова история. Самата разходка имаше за цел да даде на госта представа за размерите на страната, пред която той представяше своята родина. Трио агенти от тайните служби го придружиха нагоре до политическото крило на сградата, което той познаваше добре, след което продължиха на запад към мястото, от което се управляваха Съединените щати. Посланикът забеляза, че погледите не бяха недружелюбни, а просто коректни, но те бяха далеч от сърдечността, с която обикновено го посрещаха в това здание. Като последен щрих срещата щеше да се състои в залата на Рузвелт. В нея се пазеше Нобеловата награда, спечелена от Теодор за преговорите, довели до края на Руско-японската война.

Посланикът си помисли, че ако начинът на посрещане би трябвало да всее страх у него, то последното хрумване имаше обратен ефект. Американците, както и други народи, бяха известни с подобно глупаво театралничене. Залата, където е бил сключен Индианският договор, намираща се в съседната стара сграда на изпълнителната власт, бе проектирана с цел да сплаши диваците. Тази пък му напомни за първия значим конфликт на родината му, който издигна Япония до редиците на великите нации чрез победата й над друг член на този клуб, царска Русия — страна, съвсем не толкова велика, колкото беше изглеждала, покварена отвътре, осеяна с раздори, отдала се на преструвки и шумни заплахи. „Всъщност почти като Америка“ — помисли си посланикът. В този момент му бяха нужни такива идеи, за да овладее треперенето на колената си. Президентът Дърлинг стоеше прав и пое ръката му.