Том Клэнси - Дълг на честта

— Заплашвате ли ни? — попита тихо Дърлинг. Посланикът го погледна право в очите от делящите ги шест метра.

— Не, господин президент, не ви заплашвам. Просто констатирам един факт. Пак повтарям: това ще бъде война само ако вие го желаете. Да, знаем, че можете да ни унищожите, ако поискате, и че ние не можем, макар че сме способни да ви нанесем тежки щети. За какво, господин президент? Заради няколко островчета, които и без това, исторически погледнато, са наше владение? Те са японски от години насам във всяко отношение, като изключим името.

— А хората, които убихте? — попита Ван Дам.

— Искрено съжалявам за това. Разбира се, ние ще предложим компенсация на засегнатите семейства. Надяваме се, че можем да разрешим проблемите. Няма да безпокоим посолството ви или служителите му и се надяваме, че ще ни окажете същия акт на внимание, за да поддържаме връзката между правителствата ни. — Толкова ли е трудно да ни възприемете като равни? Защо изпитахте нужда да ни причините болка? Помним времето, когато само една самолетна катастрофа, дължаща се на грешка, допусната от вашите хора в „Боинг“, уби повече мои съграждани, отколкото американци загинаха сега в Тихия океан. Разкрещяхме ли ви се? Заплашихме ли икономическата ви стабилност и самото ви оцеляване като нация? Не. Не го направихме. Дойде време родината ми да заеме полагащото й се място в света. Вие се оттеглихте от Западния Тих океан. Сега ние трябва да се погрижим за своите отбранителни съоръжения. За да го сторим, имаме нужда от някои неща. Откъде можем да сме сигурни, че след като осакатихте нацията ни в икономическо отношение, няма по-късно да се опитате да ни унищожите физически?

— Никога не бихме го направили! — възрази Хансън.

— Лесно е да се каже, господин държавен секретар. Правили сте го вече веднъж и както сам току-що изтъкнахте, още имате тези възможности.

— Не ние започнахме тази война — подчерта Ван Дам.

— Нима? — попита посланикът. — Като прекъснахте петрола и търговията ни, вие ни изправихте пред разруха и резулатът беше война. Едва миналия месец превърнахте икономиката ни в хаос и очаквахте да не предприемем нищо… понеже не бяхме способни да се защитаваме. Е, все пак имаме тази възможност. Може би сега ще се отнасяте към нас като с равни… Доколкото това зависи от правителството ми, конфликтът е приключил. Няма да предприемаме повече никакви действия срещу американците. Вашите граждани са добре дошли в страната ми. Ще коригираме търговската си практика така, че да е съобразена с вашите закони. Целият този инцидент може да бъде представен пред обществеността като злощастна злополука и можем да постигнем споразумение относно Марианските острови. Имаме готовност чрез преговори да стигнем до решение, което да отговаря на вашите и на нашите нужди. Такава е позицията на моето правителство. — С тези думи посланикът отвори папката си и извади „нотата“, изисквана от международния етикет. Той се изправи и я връчи на държавния секретар.

— Ако почувствате нужда от присъствието ми, аз съм на вашите услуги. Приятен ден. — Той се отправи обратно към вратата покрай съветника по националната сигурност, който не го проследи с поглед за разлика от останалите. Райън не бе казал абсолютно нищо. Ако се отнасяше за японец, това можеше да е обезпокоително, ала с американците всъщност не бе така. Той просто нямаше какво да каже. Е, нали беше специалист по европейски проблеми?

Вратата се затвори и Райън изчака още няколко секунди, преди да се обади.

— Да, много интересно — отбеляза той, докато преглеждаше страницата с бележките си. — Каза ни само едно наистина важно нещо.

— Какво имате предвид? — запита Хансън.

— Ядрените оръжия и системите за доставянето им. Останалото беше украса, предназначена всъщност за друга публика. Все още не знаем какво правят в действителност.

Новината още не бе стигнала до медиите, ала това щеше да се промени. ФБР вече търсеше Чък Сърлс. Знаеха, че няма да е лесно, а и истината беше, че въз основа на онова, с което разполагаха, можеха само да го разпитат. На шестимата програмисти, работили малко или много по програмата „Електра-Клърк 2.4.0“, им бяха зададени разни въпроси и всичките отрекоха да са знаели за нещото, което всеки един от тях наричаше „великденско яйце“, винаги със смесица от възмущение от направеното и възхищение от начина, по който е постигнато. Само три добре отделени кодови комбинации, за откриването на които на шестимата заедно им бяха нужни двадесет и седем часа. Сетне дойде истинската лоша новина: и шестте човека плюс Сърлс бяха имали достъп до необработената програма. В края на краищата те бяха шестимата най-старши програмисти във фирмата и като всички с подобни карти за достъп всеки можеше да се добере до нея, когато пожелае, или поточно от мига, в който програмата напуснеше кабинета на дискета. Освен това, макар да се водеха записки за достъпа, всеки от програмистите можеше да се справи с кода в главния компютър и или да изтрие въведения час на достъп, или да го смеси с другите. По тази причина великденското яйце би могло да е снесено там преди месеците, които са им били нужни за усъвършенстване на програмата, толкова умело бе изработено. Накрая единият си призна съвсем непринудено, че всеки от тях може да го е направил. По компютърните програми не оставаха отпечатъци и което беше по-важно в момента, нямаше начин да се възстанови поразеното от „Електра-Клърк 2.4.0“.