Том Клэнси - Дълг на честта

Стореното бе достатъчно страховито, че да накара работещите по случая агенти на ФБР да се пошегуват мрачно, че появата на бронирани термопластични прозорци в административните учреждения на Уолстрийт вероятно спасяваше живота на хиляди души. Последната отчетена сделка беше въведена в 12,00,00 и като се започнеше от 12,00,01, всички записки бяха на неразбираем жаргон. Буквално милиарди, фактически стотици милиарди долари, използвани за сделките, бяха изчезнали, потънали в компютърния архив на Депозитното контролно дружество.

Новината още не беше се разчула. Случилото се продължаваше да е тайна — тактика, предложена първоначално от управителния съвет на ДКД и засега одобрена както от шефа на Комисията за ценни книжа и валута, така и от управителя на Нюйоркската фондова борса. Наложи им се да обяснят причините за решението на ФБР. Освен загубата на всички тези пари, причинена от получилия се в петък крах, иначе щяха да се натрупат и немалко суми чрез правото за специални продажби на определена дата, тоест чрез вторични сделки, използвани от много брокери като прегради срещу кризата и като средство за извличане на печалби от сриващия се пазар. Освен това всяка търговска къща си водеше свои регистри и следователно на теория все пак имаше възможност с времето да се възстанови всичко, изтрито от великденското яйце. Ако се разчуеше обаче за катастрофата в Депозитното контролно дружество, бе възможно безскрупулни или просто отчаяни брокери да подправят архивите си. Тази вероятност не беше голяма при по-важните търговски къщи, ала изглеждаше направо неизбежна при по-малките, а такава машинация щеше да е почти невъзможно да се докаже — пак класическият пример с думите на един човек срещу тези на друг, най-лошият тип доказателствен материал. Дори най-големите и почитани брокерски къщи си имаха своите мерзавци, били те действащи или потенциални. Просто бяха замесени твърде много пари, като положението се усложняваше допълнително от моралния дълг на дилърите да предпазят спестяванията на клиентите си.

По тази причина над двеста агенти посетиха учрежденията и домовете на главните изпълнителни директори на всяка търговска фирма в сто и шестдесет километров радиус с център Ню Йорк. Този подвиг не се оказа толкова труден, колкото мнозина се опасяваха, тъй като голяма част от изпълнителните директори превръщаха уикенда в период за френетична работа и в повечето случаи оказаха съдействие, предавайки компютърните си документации. Бе изчислено, че осемдесет процента от сделките, сключени след петък по обяд, вече бяха в ръцете на федералните власти. Дотук беше лесно. Агентите току-що научиха, че трудната част ще е да ги анализират, да свържат всяка една сделка, направена в дадена търговска къща, със съответната сделка, сключена в друга. По ирония на съдбата един програмист от компанията на Сърлс, без да е инструктиран, бе нахвърлял минималните изисквания за справяне със задачата: високоефективен микрокомпютър за документацията на всяка компания, свързан с останалите чрез още един мощен компютърен терминал с главен процесор, не по-малък от „Крей“-Y (той ги осведоми, че има един такъв в ЦРУ и още три в Агенцията за национална безопасност), както и много майсторска, изготвена по поръчка програма. Имаше хиляди дилъри и институции, някои от които бяха извършили милиони сделки. Пермутациите — според думите на програмиста пред единствените двама агенти, способни да следят забързаната му лекция — бяха от порядъка на десет на шестнадесета степен… може и на осемнадесета. Наложи се да им обясни, че последното число се равняваше на милион, повдигнат на куб, тоест милион пъти по милион пъти милион. Изключително голямо число. А, и още нещо: най-добре беше да са дяволски сигурни, че имат записи от всяка брокерска къща и за всяка сделка, иначе цялата операция можеше да се провали. Колко време щеше да е нужно за анализиране на всички сделки ли? Той не се съгласи да се ангажира с прогноза, а това не се хареса на агентите, на които се наложи да се върнат в централата на ФБР и да обяснят всичко на шефа си, който от своя страна отказваше да използва служебния си компютър даже за изготвяне на писма. Терминът „Мисия: НЕВЪЗМОЖНА“ изникна в умовете им по време на краткия път обратно към работните им места.

И все пак трябваше да го направят. В крайна сметка не ставаше дума само за ценни книжа. Всяка сделка имаше и своята парична стойност — истински пари, сменили по електронен път собствениците си и преминали от една сметка в друга, и макар електронен, сложният паричен поток трябваше да бъде отчетен. Докато не бъдеха анализирани всички сделки, паричната сума в сметката на всяка търговска къща, институция, банка и накрая на всяко частно лице в Америка (даже и на онези, които не играеха на борсата) не би могла да се знае. Плюс парализирането на Уолстрийт, сега цялата американска банкова система се беше заковала на място — извод, до който достигнаха горе-долу по времето, когато самолет номер едно кацна във военновъздушната база „Андрюс“.