Том Клэнси - Дълг на честта

— Приключихме с това, Ед. Кажи ми какво искаш.

— Ще си отида. Ще подам оставка и няма да бъда даден под съд.

— Не е достатъчно — каза Дърлинг безизразно.

— О, ще призная слабостите си. Ще ти се извиня в качеството ти на почтен държавен служител за всичко, с което може да съм навредил на президентството ти. Адвокатите ми ще се срещнат с техните адвокати и ще се споразумеят за някаква компенсация. Напускам обществения живот.

— А ако и това не е достатъчно?

— Достатъчно ще е — заяви уверено Килти. — Не мога да бъда изправен пред съда, докато не бъдат разрешени конституционните трудности. Става дума за месеци, Роджър. Вероятно чак до лятото, а може би чак до конгреса. Не можеш да си го позволиш. Предполагам, че най-лошият сценарий за теб е следният: Юридическата комисия изпраща акта за повдигане на обвинение до парламента, обаче той не го приема, или пък го приема на косъм и сетне процесът в Сената свършва така, че заседателите не могат да постигнат съгласие. Имаш ли представа колко услуги съм правил на членове на парламента и Сената? — Килти поклати глава. — За теб не си струва политическият риск, а и отвлича вниманието ти и това на Конгреса от държавните дела. Нуждаеш се от всичкото време, с което разполагаш. По дяволите, дори от повече. — Той стана и се запъти към вратата вдясно от президента: онази, която така идеално се сливаше с извитите стени с цвят на слонова кост и със златния корниз. Последните си думи каза, без да се обръща: — Така или иначе вече зависи от теб.

Президентът Роджър Дърлинг се ядоса, че в крайна сметка лесният изход можеше да се окаже също и най-правилен, но никой нямаше да го узнае. Хората щяха да си знаят, че крайният му ход е бил политически изгоден в един исторически момент, изискващ извличането на политическа изгода. Икономика, готова да се превърне в руини, току-що започнала война — нямаше време да си играе с това. Една млада жена бе умряла. Други твърдяха, че са жертви на сексуален тормоз. Но какво би станало, ако мъртвото момиче е загинало по други причини и ако другите… „Дяволите да го вземат!“ — изруга мислено той. Тези неща трябваше да се решават от съдебни заседатели. Трябваше обаче да се мине през три отделни правни процедури, преди да се даде възможност на журито да реши, а тогава вече всеки адвокат с малко акъл можеше да каже, че при всички положения справедлив процес е невъзможен, след като Си-Спан полага максимални усилия да покаже на целия свят всяко едно доказателство, като така опорочава всичко и лишава Килти от конституционното му право на честни и безпристрастни съдебни действия пред безкористни съдебни заседатели. Напълно възможно бе да се стигне във федерален окръжен съд. При обжалване вероятността беше дори по-голяма, а жертвите нямаше да спечелят нищо. Ами ако мръсникът наистина бе, технически погледнато, невинен по повдигнатото обвинение? Един свален цип, макар и неприятна гледка, не представляваше престъпление.

А и нито той, нито страната се нуждаеха от такова отклоняване. Роджър Дърлинг звънна на секретаря си.

— Да, господин президент?

— Свържи ме с министъра на правосъдието.

Дърлинг си помисли, че не е бил прав. Разбира се, че можеше да се намеси в съдебно разследване. Налагаше се. И беше лесно. По дяволите!

— Наистина ли го каза? — приведе се напред Ед Фоли. За Мери Пат беше по-лесно да го приеме, отколкото за съпруга й.

— Със сигурност и заложи честта си на шпионин — потвърди Джак, като цитира думите на руснака.

— Винаги съм харесвала чувството му за хумор — отбеляза заместник-директорът на Оперативния отдел и си позволи да се засмее за пръв път през този ден и вероятно за последен. — Проучил ни е така основно, че е повече американец, отколкото руснак.

„А, ето го отговора“ — помисли си Райън. Това обясняваше нагласата на Ед. Обратното важеше за него. Специалист по съветските проблеми през почти цялата си кариера, той бе по-скоро руснак, отколкото американец. Осъзнаването на този факт го накара също да се усмихне.

— Мнения? — попита ги съветникът по националната сигурност.

— Джак, така те научават самоличностите на тримата агенти, представляващи единственият ни разузнавателен потенциал на тяхна територия. Кофти работа, приятел — каза Едуард Фоли.

— Това трябва да се има предвид — съгласи се Мери. Патриша Фоли. — Има обаче и нещо друго. Тези трима агенти са изолирани. Ако не можем да поддържаме връзка с тях, все едно ги няма. Джак, колко сериозно е положението?