Том Клэнси - Дълг на честта

— Добре, какво има?

— Трябва ми вашето разрешение. — Райън обясни предложенията на Головко (първото направено в Москва, а второто само преди няколко часа) и различните им аспекти.

— Ще получим ли така по-ясна картина?

— Възможно е, но не ни се предлага достатъчно.

— И?

— Такова решение винаги е било от вашата компетенция.

— Защо трябва аз…

— Сър, така разкриваме както самоличностите на разузнавателни агенти, така и оперативни методи. Технически погледнато, решението сигурно не трябва да е ваше, обаче трябва да знаете за това.

— Ти препоръчваш да бъде одобрено. — Дърлинг нямаше нужда да задава въпрос.

— Да, сър.

— Можем ли да се доверим на руснаците?

— Не съм казал, че трябва да им се доверим, господин президент. Става дума за съчетаване на нужди и способности плюс потенциално изнудване.

— Имаш зелена улица — рече президентът, без да се замисли много. Може би това бе критерий за доверието му в Райън и така прехвърляше тежката отговорност обратно на посетителя си. Дърлинг изчака няколко секунди, преди да зададе следващия си въпрос: — Какво са намислили те, Джак?

— Японците ли? На пръв поглед цялата история е напълно безсмислена. Въпросът, на който непрекъснато се връщам, е защо трябваше да потопят подводниците. Защо да убиват хора? Просто не виждам необходимост за престъпването на тази граница.

— И защо трябваше да сторят това на най-значимия си търговски партньор? — добави Дърлинг най-очевидния въпрос. — Нямахме възможност да обмислим положението, нали?

Райън поклати глава.

— Нещата определено ни се струпаха изведнъж. Даже не знаем нещата, които все още не знаем.

Президентът килна глава на една страна.

— Какво?

Джак се усмихна за кратко.

— Жена ми обича да го казва относно медицината. Трябва да знаеш какво не знаеш. Нужно е да определиш какви са въпросите, преди да започнеш да търсиш отговори.

— Как да го направим?

— Мери Пат е пуснала хора, които задават въпроси. Преглеждаме всичката налична информация. Опитваме се да си извадим изводи от нещата, които знаем, търсим връзки. Може да се научи много от онова, което противникът се опитва да направи, и от начина, по който подхожда. Сега най-много ме гризе следното: защо потопиха двете подводници? — Райън погледна през президента към паметника на Вашингтон отвън, към този стабилен, здрав обелиск от бял мрамор. — Направиха го по начин, който според тях ще ни предостави изход. Можем да съобщим, че са се сблъскали или нещо подобно…

— Наистина ли очакват, че просто ще се примирим с жертвите и…

— Те ни дадоха избор. Може би не го очакват, ала възможността съществува. — Райън помълча около тридесет секунди. — Не. Не биха могли да ни преценяват толкова погрешно.

— Продължавай да мислиш на глас — нареди му Дърлинг.

— Орязахме флота си прекалено много…

— Не желая да чувам това сега — бе последвалият малко остър отговор.

Райън кимна и вдигна ръка.

— Зная, прекалено късно е да се тюхкаме защо или как. Важното обаче е, че те също го знаят. Всеки е наясно какво имаме и какво не, и с нужните знания и подготовка може да заключи на какво сме способни. Сетне построява операциите си въз основа на комбинация от нещата, на които е способен, и тези, които ние можем.

— Звучи логично. Добре, продължавай.

— С кончината на руската заплаха подводните части са практически извън строя. Причината е, че една подводница всъщност я бива само за две неща. Тактически погледнато, подводниците са добри в потопяването на други себеподобни. Но от стратегическа гледна точка подводниците са ограничени. Те не могат да контролират морето по същия начин, както корабите. Не могат да демонстрират мощ. Не могат да прекарват войска или стоки от едно място на друго, а именно това означава контрол над морето. — Джак щракна с пръсти. — Те обаче могат да отцепят другите от океана, а Япония е островна държава. Значи се страхуват от морска изолация. — „Или пък — добави той мислено — може просто да са направили онова, което могат. Осакатили са самолетоносачите, защото би им било трудно да сторят нещо повече. Или не? По дяволите, още е твърде объркано!“

— Тогава бихме могли да ги затиснем с подводници, така ли? — попита Дърлинг.

— Може би. Правили сме го веднъж. Останали са ни обаче само няколко и така задачата им да се справят с тях става много по-лесна. Ала последният им коз, осуетяващ такъв ход от наша страна, е ядреният им капацитет. Парират една стратегическа заплаха за тях със стратегическа заплаха за нас: фактор, който не съществуваше през 1941. Нещо се губи, сър. — Райън поклати глава, като все още се взираше в паметника през плътните блиндирани прозорци. — Има нещо голямо, което ние не знаем.