Том Клэнси - Дълг на честта

Истинското усложнение идва от всичките възможни взаимодействия. Кой какво купува и от кого? Кой става по-продуктивен, тоест кой по-добре се възползва от времето си, с което облагодетелства както потребителите, така и себе си? Когато всички участват в играта, сякаш имаме огромна тълпа и всички говорят едновременно с останалите. Просто не можеш да следиш всичките разговори.

Въпреки всичко Уолстрийт поддържаше илюзията, че може, че компютърните й модели са в състояние да предвиждат ежедневно какво ще се случи в общи линии. Това не бе възможно. Можеше да анализираш отделни компании, да имаш представа къде постъпват правилно и къде не. До известна степен чрез един или няколко такива анализа можеш да различиш тенденциите и да извлечеш полза от тях. Използването на компютри и модели обаче отиде твърде далеч и чрез дедуктивни техники се отдалечаваше все повече и повече от взетата за основа реалност, а фактът, че горе-долу номерът минаваше години наред, само засили илюзията. Крахът преди три дни разби илюзията и сега те нямаха нищо, за което да се хванат. „Нищо освен мен“ — поправи се Джордж Уинстън, докато разгадаваше израженията им.

Бившият президент на „Колумб груп“ знаеше границите си. Осъзнаваше до каква степен разбира системата и знаеше приблизително къде свършват познанията му. Ясно му беше, че никой не можеше да задвижи целия механизъм и тази насока на мислите го накара да стигне почти толкова далеч, колкото му беше нужно в тази мрачна нощ в Ню Йорк.

— Тук, изглежда, няма водач. Какво ще стане утре? — попита той и всички „научни гении“ отвърнаха очи от неговите и забиха погледи в масата, а някои от тях се спогледаха с хората, седнали случайно срещу тях. Само преди три дни някой би се обадил и би изказал мнение с повече или по-малко увереност. Ала не и сега, понеже никой не знаеше отговора. Никой нямаше ни най-малка представа. И така, никой не проговори. — Имате си президент. Посъветва ли ви нещо той? — попита тогава Уинстън.

Всички поклатиха глави. Разбира се, както Уинстън очакваше, човекът, който зададе въпроса, беше Марк Грант:

— Дами и господа, съветът на директорите е този, който избира президента и генералния ни директор, не е ли така? Сега ни трябва водач.

— Джордж — обади се друг мъж, — пак ли си с нас?

— Ако не съм, то духът ми прави най-идиотското пътешествие, което сте виждали. — Шегата не бе кой знае каква, но предизвика усмивки и даде началото на малко ентусиазъм.

— В такъв случай предлагам да обявим поста на президента и генералния директор за свободен.

— Подкрепям го.

— Поставено е предложение — рече Марк Грант някак по-енергично. — Гласове „за“?

Последва хор от утвърдителни отговори.

— Против?

Тишина.

— Предложението се приема. Президентското място на „Колумб груп“ сега е свободно. Има ли друго предложение от съвета?

— Предлагам кандидатурата на Джордж Уинстън за наш генерален директор и президент — обади се някой друг.

— Подкрепям го.

— За? — попита Грант. Това гласуване се различаваше от предното само по нарасналия ентусиазъм.

— Добре дошъл пак, Джордж.

Последваха вяли и откъслечни аплодисменти.

— Добре. — Уинстън стана. Отговорността отново бе негова. Следващите му думи бяха неуместни: — Някой трябва да уведоми Ямата. — Той закрачи из стаята. — Така, първо: искам да видя всичко, което имаме за сделките в петък. Преди да започнем да се чудим как да оправим бакиите, трябва да разберем как се е стигнало до тях. Седмицата ще ни се види дълга, приятели, ала отговаряме за хора, които се налага да предпазим.

Съзнаваше, че първата задача ще е изключително трудна. Уинстън не знаеше дали някой може да оправи нещата, обаче трябваше да проучат какво се беше объркало така. Чувстваше, че е надушил нещо. Завладяваше го онази краста, свързана с почти достатъчната информация, за да се захване с нещо определено. Отчасти го водеше инстинкт — нещо, от което той зависеше и в което същевременно не вярваше, докато можеше да си начеше крастата с обосновани факти. Имаше обаче и нещо друго и не можеше да каже какво е. Затова пък знаеше, че трябва да разбере.

Даже добрите новини можеха да са зловещи. Генерал Арима отнемаше доста от телевизионното време и се справяше добре. Последната новина беше, че на всеки гражданин, желаещ да напусне Сайпан, ще му бъде отпуснат безплатен самолетен билет до Токио, откъдето по-късно ще вземе полет за САЩ. В общи линии думите му означаваха, че нищо съществено не се е променило.