Том Клэнси - Дълг на честта

— Хубава идея, Бъз — успя да изпревари всички президентът, а Райън одобрително вдигна палец към министъра на финансите.

— Трябва бързо да стигнем до някакво решение — продължи Фидлър. — Джак вероятно е прав. До сряда следобед ще има истинска паника и не мога да си представя какво ще стане — заключи той сериозно. Тази вечер обаче новините не бяха толкова лоши. Можеха да си поемат дъх, а щяха да им се удадат и други възможности за това.

— Следваща точка — обади се Ван Дам, като така отмени Шефа. — Случаят с Ед Килти ще приключи тихомълком. Той ще сключи сделка с Темида, така че този политически шут вече няма да лежи на гърбовете ни. Разбира се — шефът на президентската канцелария погледна към Дърлинг, — в такъв случай трябва да запълним този пост скоро.

— Това ще почака — заяви президентът. — Брет… Индия.

— Посланикът Уилямс чува някои застрашителни неща. Анализът на флота вероятно е правилен. Изглежда, индийците сериозно обмислят ходове срещу Шри Ланка.

— Страхотно подбиране на времето — чу Райън, докато гледаше в земята.

Сетне се обади:

— Военноморските сили се нуждаят от оперативни указания. Там разполагаме с бойно съединение от два самолетоносача. Ако е време да се чупят глави, те трябва да знаят каква свобода им се дава. — Длъжен беше да го каже заради обещанието му пред Роби Джексън, но знаеше какъв ще е отговорът. Тук нещата още не бяха назрели достатъчно.

— Предстоят ни много неща за разрешаване. Ще отложим това засега — каза президентът. — Брет, нека Дейв Уилямс се срещне с министър-председателката им и й изясни, че Съединените щати не гледат с добро око на агресивни действия където и да било по света. Никакви заплахи. Просто едно ясно изявление. И нека изчака отговора.

— Не сме им говорили с такъв тон отдавна — предупреди Хансън.

— Сега е моментът да го направим, Брет — изтъкна Дърлинг тихо.

— Да, господин президент.

„А сега — помисли си Райън — очакваната от всички тема.“ Погледите се насочиха към министъра на отбраната. Той заговори механично, почти без да вдига очи от бележките си.

— Двата самолетоносача ще се върнат в Пърл Харбър до петък. Имаме два сухи дока за ремонт, ала привеждането на корабите в пълна бойна готовност ще отнеме месеци. Двете подводници са потопени, както знаете. Японската флота се оттегля към Марианските острови. Няма никакъв друг враждебен сблъсък между военноморски единици. Преценката ни е, че около три дивизии са били прехвърлени по въздуха до Марианските острови. Едната е на Сайпан и по-голямата част от другите две са на Гуам. Разполагат с въздушните съоръжения, които ние построихме и поддържахме… — Гласът му продължи монотонно с подробности, които Райън вече знаеше, като се приближаваше към заключението, от което съветникът по националната сигурност вече се страхуваше.

Всичко беше прекалено съкратено. Американският флот бе наполовината на онова, което представляваше едва преди десет години. Оставаше им възможността да превозят по море само една пълна дивизия, способна на насилствено нахлуване. Само една, а и за нея се налагаше всичките кораби от атлантическия флот да се върнат през Панама, както и да бъдат повикани други плавателни съдове от световните океани. Дебаркирането на толкова войска изискваше подкрепление, а стандартната фрегата на американските ВМС имаше едно оръдие с диаметър седем сантиметра и половина. Разрушителите и кръстосвачите имаха не повече от по две оръдия с диаметър тринадесет сантиметра: много далеч от множеството бойни кораби и крайцери, които им бяха нужни, за да си върнат Марианските острови през 1944 година. Нямаха самолетоносачи подръка. Най-близките два бяха в Индийския океан, но дори те заедно не отговаряха на днешната японска въздушна мощ на Гуам и Сайпан — мисъл, при която Райън за първи път изпита гняв от положението. Призна си, че му отне твърде дълго време да превъзмогне неверието си.

— Мисля, че не можем да го направим — завърши министърът на отбраната, а това мнение никой в залата не беше подготвен да оспори. Бяха прекалено уморени за взаимни обвинения.

Президентът Дърлинг благодари на всички за съветите и се запъти към спалнята си на горния етаж с надеждата да дремне, преди да се изправи пред журналистите сутринта.

Вместо да вземе асансьора, той тръгна умислен по стълбището, а агенти на тайните служби го наблюдаваха от двата му края. Срамота, че президентският му мандат трябваше да свърши така! Макар никога да не бе го желал истински, той направи всичко възможно, което само допреди няколко дни съвсем не беше толкова лошо.