Том Клэнси - Дълг на честта

Чет Номури прекара деня в срещи в безразборни часове с трима от контактите си, от които не научи нищо, освен че се мъти нещо много странно, макар че никой не знаеше какво. Реши, че най-добрият начин на действие е да отиде пак в обществената баня с надеждата, че Казуо Таока ще се появи. Най-накрая той дойде, а през това време Номури бе киснал толкова дълго във врялата вода, че чувстваше тялото си като спагети, престояли в тенджерата около месец.

— Сигурно денят ти е бил като моя — успя да подхвърли той с разкривена усмивка.

— Какъв беше твоят? — попита Казуо. Неговата усмивка бе уморена, ала възторжена.

— Има една готина мадама в един бар. Три месеца я обработвах. Прекарахме изтощителен следобед. — Номури пъхна ръка под водата и симулира агония по недвусмислен начин. — Може никога повече да не се вдигне.

— Ще ми се онази американка все още да беше тук — рече Таока, като се настани в басейнчето с продължително „ааааах“. — Сега ми трябва някоя като нея.

— Замина ли си? — поинтересува се невинно Номури.

— Мъртва е — отвърна чиновникът, като лесно овладя чувството за загуба.

— Какво се е случило?

— Щяха да я изпращат у дома й. Ямата прати Канеда, телохранителя си, за да оправи нещата. Изглежда обаче, че тя е взимала наркотици. Намерили я умряла от свръхдоза. Много жалко — отбеляза Таока, сякаш описваше кончината на съседската котка. — Но там, откъдето тя идва, има още като нея.

Номури само кимна с отегчена незаинтересованост, като мислено си отбеляза, че досега не бе виждал тази страна на мъжа. Казуо беше сравнително типичен японски чиновник. Той влязъл в компанията си веднага след колежа, като започнал на малко отдалечена от чиновничеството длъжност. След като работил там пет години, бил изпратен в бизнесшкола, която в тази страна беше интелектуалното съответствие на Перис Айлънд с леки примеси от Бухенвалд. Имаше нещо възмутително в начина, по който тази държава функционираше. Той очакваше, че нещата ще са различни. В крайна сметка тук бе чужда земя, а всяка страна се различава от другите и по принцип това е хубаво. Америка беше живото доказателство. Тя до голяма степен се прехранваше чрез пъстрото множество, стичащо се към крайбрежието й, като всяка етническа общност добавяше по нещо в националното блюдо и така се получаваше често кипяща, ала винаги градивна и жизнена смес. Сега обаче истински разбра защо хората идваха в САЩ и особено жителите на тази държава.

Япония изискваше много от гражданите си, или по-точно, културата й го изискваше. Шефът беше винаги прав. Добър служител бе онзи, който правеше каквото му наредят. За да напреднеш, трябва да целунеш немалко задници, да вървиш по свирката на компанията и всяка сутрин да се напрягаш, все едно си в някакъв тъп тренировъчен лагер, като идваш с час по-рано да покажеш искреността си. Удивително беше, че тук изобщо ставаше нещо градивно. Може би най-добрите си пробиваха път към върха въпреки всичко или пък бяха достатъчно хитри, че да прикриват действителните си чувства, докато не придобият истинска власт, но стигнали най-сетне до заветния пост, те сигурно бяха насъбрали достатъчно потискана ярост, та Хитлер да изглежда пред тях като „педалче“.

Междувременно те се разтоварваха с пиянски гуляи и сексуални оргии, за каквито бе слушал в същия този горещ басейн. Разказите за забежки до Тайланд и Тайван, а в последно време и до Марианските острови бяха особено интересни и в тях имаше неща, които биха накарали състудентите му от Калифорнийския университет в Лос Анджелис да се изчервят. Всички тези симптоми говореха за едно общество, поощряващо психологическото потискане, чиято топла и нежна фасада от добри обноски приличаше на бент, задържащ всичкия насъбран гняв и неудовлетвореност. Този бент от време на време пропускаше (най-вече системно и контролирано), ала напрежението в язовира бе постоянно и една от последиците от него беше начинът, по който те виждаха другите и особено един гайджин и който обиждаше възприетите в Америка егалитарни възгледи на Номури. Осъзна, че не след дълго ще започне да мрази това място. „Това ще е вредно и непрофесионално“ — помисли си агентът на ЦРУ, като си спомни многократно повтаряния урок във Фермата: добрият шпионин се солидаризира с културата, която атакува. Той обаче се отплесваше в обратната посока и ироничното бе, че най-дълбоката причина за неговата растяща антипатия бяха корените му, излизащи от същата тази страна.