Том Клэнси - Дълг на честта

— Да. С какво разполагате?

— Ами вече е официално, сър — докладва сухо Ореза. — Те току-що направиха изявление по телевизията. Записахме го. Включвам видеокасетофона. Ще държа телефона непосредствено до високоговорителя.

„Генерал Токикичи Арима“ — написа Джексън на един бележник и го подаде на един сержант.

— Нека момчетата от разузнаването да проверят името.

— Слушам, сър. — Сержантът изчезна мигновено.

— Майоре! — извика след това Роби.

— Да, адмирале?

— Качеството на звука е много добро. Прати едно копие от записа на шпионите за анализ на гласа. После искам напечатано копие, което да е готово възможно най-бързо, за да го изпратя на хиляда места.

— Тъй вярно.

През останалото време Джексън просто слушаше, намерил спокойно островче в едно море на лудостта или поне така изглеждаше.

— Това е — каза Ореза, когато изявлението свърши. — Искате ли предоставения номер, адмирале?

— Не, не веднага. Добра работа, лейтенант. Има ли нещо друго за докладване?

— Самолетите продължават да пристигат редовно. Преброих четиринадесет от последния ни разговор.

— Добре. — Роби направи необходимите записки. — Чувствате ли се в непосредствена опасност?

— Не виждам хора, тичащи наоколо с оръжия, адмирале. Забелязахте ли, че не споменаха нищо за американски поданици на острова?

— Не, не съм. Добро попадение. — „Опа!“

— Положението не ми харесва особено, сър. — Ореза му предаде набързо случилото се на яхтата му.

— Не мога да ви виня, лейтенанте. Страната ви работи по въпроса, разбирате ли?

— Това го казвате вие, адмирале. Няма да излъчвам известно време.

— Добре. Дръжте се — заповяда Джексън. Нареждането беше неискрено и те и двамата го знаеха.

— Прието, край.

Роби постави слушалката обратно на вилката.

— Мнения?

— Искате да кажете нещо различно от „Всичко е адски откачено“? — запита една жена, щабен офицер.

— За нас може да е откачено, обаче за някого е дяволски логично. — Джексън знаеше, че няма смисъл да я разпердушини заради забележката й. Щеше да им е нужно повечко време, преди наистина да приемат положението. — Има ли някой, който не вярва на информацията, получена досега? — Той се огледа. Присъстваха седем командири, а и хората не ги избираха да служат в Националния военен команден център заради глупостта им.

— Може да е откачено, сър, но всичко продължава да се стича по един и същи начин. Всеки пост, с който се опитахме да се свържем, е изключен. Навсякъде би трябвало да има дежурни служители, обаче никой не вдига телефона. Сателитните връзки не работят. Четири военновъздушни бази и един боен пункт, с които нямаме връзка. Всичко е истина, сър. — Тя поправи грешката си с повторното си изказване.

— Има ли нещо от Държавния департамент? Или от някоя от шпионските служби?

— Нищо — отвърна един полковник от J-2. — Мога да ви предложа спътниково наблюдение на Марианските острови след около час. Вече уведомих Националната разузнавателна служба и Центъра за разузнавателни и кризисни анализи за задачата и за приоритетите.

— Чрез спътника КН-11?

— Да, сър, всички камери работят. Времето е ясно. Ще получим хубави спътникови снимки — увери го разузнавачът.

— Да е имало вчера някаква буря в района?

— Никаква — отговори друг офицер. — Няма никаква причина телефонните услуги да са извън строя. Те разполагат с презокеански телеграф и сателитни връзки. Обадих се на предприемача, който контролира антените. Изобщо не са били предупреждавани. Опитвали са сами да се свържат с хората си и да поискат информация, но няма отговор.

Джексън кимна. Чака толкова дълго, само за да получи потвърждението, нужно му за следващата стъпка.

— Добре, да съставим предупредителна телеграма до всички главнокомандващи. Предупредете министъра на отбраната и началник-щабовете. Сега ще се обадя на президента.

— Доктор Райън, Националният военен команден център на СТЛ, код КРИТИЧНО. Отново адмирал Робърт Джексън. — Думата „КРИТИЧНО“ накара хората да извърнат глави, когато Райън вдигна сигурния телефон.

— Роби, тук е Джак. Какво става? — Всички в комуникационния сектор забелязаха, че съветникът по националната сигурност пребледня. — Роби, сериозно ли говориш? — Той погледна към дежурния свързочник. — Къде се намираме?

— Наближаваме залива Гус бей, Лабрадор, сър. Остават около три часа.

— Изпратете тук горе специален агент Д’Агустино, ако обичате. — Той отмести ръка от слушалката. — Роби, трябва да ми го пратиш по електронната поща… Добре… Все още спи, струва ми се. Дай ми тридесет минути, за да се организираме. Обади се, ако ти трябвам.