Том Клэнси - Дълг на честта

— Моля?

— Мога да ви свържа веднага, сър.

— Добре — рече Роби предпазливо.

— С кого говоря? — попита друг глас, този път на стар и пресипнал човек.

Роби си помисли, че мъжът звучи като началник.

— С контраадмирал Джексън от Националния военен команден център. — Не се налагаше да нареди записване на разговора. Всичките се записваха.

— Сър, обажда се лейтенант Мануел Ореза от американската брегова охрана, сериен номер три-две-осем-шест-едно-четири-нула-три-нула. Пенсионирах се преди пет години и се преместих на Сайпан. Тук управлявам риболовно корабче. Сър, на това скалисто място и точно сега има много, ама адски много японски войници, които са с униформи и оръжия, сър.

Джексън хвана по-удобно телефона и направи знак на друг военен да вдигне слушалката.

— Лейтенанте, надявам се, разбирате, че ми е малко трудно да, го повярвам.

— По дяволите, сър, трябва да го погледнете от моята страна. В момента гледам през прозореца си. Виждам долу летището и базата „Коблър“. Мога да преброя общо шест реактивни самолета: четири на летището и два в „Коблър“. Забелязах два изтребителя „Ийгъл“ F-15 с маркировка във формата на кюфте, които кръжаха над острова преди няколко часа. Въпросът ми, сър, е има ли някакво съвместно учение, провеждащо се по това време? — попита гласът, който според Джексън не би могъл да е по-трезвен. Определено звучеше като военен моряк, дявол го взел!

Майорът от ВВС, подслушващ на четири-пет метра от Джексън, нахвърляше бележки, макар че покана за Джурасик парк би изглеждала малко по-реалистична.

— Току-що приключихме едно съвместно учение, обаче Сайпан изобщо не влизаше в него.

— Тогава това не е никакво учение, сър. Три търговски кораба, или по-точно фериботи за автомобили, са завързани успоредно на дока, намиращ се нагоре по брега. Един от тях носи името „Оркид ейс“. С очите си видях военни превозни средства, струва ми се, „Майк Лима Ромео Сиера“. Шест такива стоят на паркинга на търговския док. Адмирале, проверете в бреговата охрана и изтеглете досието ми. Служих тридесет години в бреговата охрана. Не се занасям, сър. Проверете сам, телефонните връзки с острова са изключени. Уж сме имали силна буря, която е прекъснала линиите и така нататък. Нямаше никаква буря, адмирале. Ловях риба с корабчето цял ден, разбирате ли? Тъпите синоптици ще потвърдят и това. На този остров има японски взводове, облечени с военни униформи и носещи оръжия под мишниците си.

— Знаете ли броя им, лейтенант?

Роби си помисли, че най-доброто потвърждение на тази откачена история бе притесненият отговор, който получи:

— Не, сър, съжалявам. Не ми хрумна да броя самолетите. Предположението ми е от три до шест кацания на час, поне през последните шест часа. Вероятно са повече, но това е само предположение, сър. Почакайте… Един от самолетите на „Коблър“ се движи, изглежда, ще излита. Той е 747, обаче не мога да различа маркировките.

— Чакайте малко. Ако телефоните са извън строя, как говорите с мен? — Ореза обясни и му даде стандартен номер, на който да се обади. — Добре, лейтенант. Ще направя някои проверки. Ще се свържа с вас след по-малко от час. Става ли?

— Да, сър. Струва ми се, че си свършихме нашата работа. — Връзката прекъсна.

— Майоре! — извика Джексън, без да вдига очи. Когато погледна, мъжът беше пред него.

— Сър, зная, че той изглеждаше нормален и прочие, обаче…

— Обаче веднага се обади на военновъздушната база „Андерсън“.

— Слушам. — Младият пилот се върна на бюрото си и отвори указателя си. Тридесет секунди по-късно той вдигна поглед и поклати глава с любопитно изражение.

— Да не искате да ми кажете — попита Джексън тавана, — че днес една американска военновъздушна база е отпаднала от мрежата и никой не е забелязал?

— Адмирале, главнокомандващият войските в Тихия океан чака на СТЛ, сър. Кодирано е като КРИТИЧНО съобщение.

КРИТИЧНО беше код, ползващ се с по-голям приоритет дори от СВЕТКАВИЧНО, и не се използваше често даже от главнокомандващ на военна зона. „Какво пък толкова — помисли си Джексън. — Защо да не попитам?“

— Адмирал Сийтън, тук е Роби Джексън. Във война ли сме, сър?

Цзян Хансан си мислеше, че неговата роля в играта изглежда съвсем лесна. Просто един полет до едно място, където да говори с някакъв човек, сетне с друг, като всичко мина дори по-лесно, отколкото очакваше.

„Е, не би трябвало да се учудвам“ — помисли си, докато се връщаше към летището, седнал отзад в колата на посолството. Корея щеше да бъде изолирана със сигурност в продължение на месеци и вероятно за неопределен период. Всичко друго би донесло големи опасности за страната, чиято армия бе съкратена, а съседка й беше нацията с най-голямата в света редовна войска, при това неин исторически враг. Хан даже не бе принуден да повдигне тази непристойна идея. Той просто сподели свое наблюдение. Изглежда, имаше трудности между Америка и Япония. Тези проблеми не засягаха пряко Република Корея. Нямаше и да изглежда, че Корея е способна веднага да смекчи тези различия освен може би като честен и влиятелен посредник при започването на дипломатически преговори, когато услугите на републиката щяха да бъдат приети наистина с широки обятия от всички страни в диспута и със сигурност от Япония.