Том Клэнси - Дълг на честта

— Да, защо?

— За Ер Пе, радиопеленгатора, по дяволите. Измислих го!

— Не те разбирам, Пийт.

— Пробиваме дупка в дъното и пъхаме антената през нея. Купата е от стомана. Тя отразява радиовълните точно като микровълнова антена. Всичко отива право нагоре. По дяволите, така предавателят дори може да стане по-мощен!

— Искаш да кажеш, нещо като „Ити звъни вкъщи“?

— Близко си, капитане. Ами ако никой не се е обадил до Америка, за да им съобщи? — Бъроус все още се опитваше да обмисли хубаво нещата, като бавно приемаше изключително плашещото положение. „Нашествието“ означаваше „война“. В случая войната беше между Америка и Япония и колкото и фантастична да бе тази възможност, единствено тя обясняваше нещата, видени през деня. Ако имаше война, то той беше враг на чужда територия. Домакините му също. Забеляза обаче, че Ореза се движеше много наперено, когато бяха при яхтклуба.

— Чакай да си взема бормашината. Колко голяма искаш да е дупката?

Бъроус му подаде спътниковия телефон. Изкуши се да му го подхвърли във въздуха, ала се спря, понеже осъзна, че това е вероятно най-ценната му вещ. Ореза провери диаметъра на малката пъпка на върха на тънката метална пръчка и отиде за инструментите си.

— Ало?

— Рейчъл? Татко ти се обажда.

— Сигурен ли си, че сте добре? Сега вече мога ли да ви избирам?

— Скъпа, ние сме добре, но тук има проблем. — „Как, по дяволите, се обяснява такова нещо?“ — зачуди се той. Рейчъл Ореза Чандлър работеше като прокурор в Бостън, като всъщност очакваше с нетърпение да напусне държавната служба и да стане криминалист на частна практика, където удовлетворението от професията идваше по-рядко, обаче заплащането и работното време бяха далеч по-хубави. Тъй като наближаваше тридесетте, сега тя бе във фазата, когато човек се тревожи за родителите си по същия начин, по който някога те са се тревожили за него. Той реши, че засега няма смисъл да притеснява Рейчъл. — Можеш ли да ми дадеш един телефонен номер?

— Разбира се. Какъв?

— На щабквартирата на бреговата охрана. Намира се в окръг Колумбия, на нос Бъзард. Трябва ми дежурният център. Ще изчакам.

Адвокатката остави отворена едната линия и набра справочното бюро в окръг Колумбия. След минута тя му даде номера и чу как баща й го повтаря цифра по цифра.

— Същият. Сигурен ли си, че всичко е наред? Струваш ми се малко напрегнат.

— С майка ти се чувстваме чудесно. Честно, бебчо.

Тя мразеше да я нарича така, но вероятно бе твърде късно да го променя. Татко й просто никога нямаше да се почувства бивш командир.

— Добре, щом казваш. Чух, че бурята е била наистина тежка. Включиха ли ви вече електричеството? — попита тя, като забрави, че изобщо не е имало буря.

— Не още, скъпа, но сигурно ще го пуснат скоро — излъга той. — До скоро, бебчо.

— Брегова охрана, дежурен център. Тук главен старшина Обреки, линията не е обезопасена. — Мъжът изстреля изреченията възможно най-бързо, за да не може обаждащият се да разбере и думичка.

— Да не искаш да ми кажеш, че онзи новак с пубертетски мъх по бузите, с когото плавах на „Панаш“, е станал главен старшина? — Забележката беше достатъчна, за да стресне човека на другия край на линията и отговорът бе разбираем.

— Тук е главен старшина Обреки. Кой се обажда?

— Лейтенант Ореза.

— О, Португалецо, как си, по дяволите? Чух, че си се пенсионирал. — Дежурният старшина се облегна в стола. След като вече сам бе главен старшина, той можеше да се обръща към човека, с когото говореше, с прякора му.

— Намирам се на Сайпан. Добре, синко, слушай: дай ми веднага началника си.

— Какво има, лейтенант?

— Няма време, разбираш ли? Действай.

— Става. — Обреки остави линията отворена. — Госпожо капитан, бихте ли се обадили на първа?

— Национален военен команден център, контраадмирал Джексън слуша — обади се Роби уморено и в отвратително настроение. Той вдигна слушалката с голяма неохота, и то едва след препоръката на млад майор от ВВС.

— Адмирале, тук капитан III ранг Пауърс от бреговата охрана на нос Бъзард. Получих обаждане от Сайпан. Обажда се пенсиониран лейтенант от бреговата охрана. Един от нашите е.

„По дяволите, занимавам се със засегната група самолетоносачи!“ — разбунтува се умът му.

— Чудесно, капитане. Искате ли да ме запознаете със случая набързо? Зает съм.

— Сър, той докладва, че на остров Сайпан има огромно количество японски войници.

Джексън вдигна очи от телеграмите на бюрото си.