Том Клэнси - Дълг на честта

— Искате да ми кажете, че сме във война. — Изречението бе произнесено със зловещо спокоен глас.

Командирът на тихоокеанските подводни сили кимна.

— Да, сър, така е.

— Не съм получил абсолютно никакво предупреждение — възрази Сийтън.

— Да, човек трябва да се възхити на начина, по който тачат традициите, нали? — отбеляза Джоунс, забравяйки, че последния път бе имало предостатъчно предупреждения и всичките бяха пренебрегнати.

Пийт Бъроус не довърши петата си за деня бира. Нощта не донесе спокойствие. Въпреки че небето беше ясно и осеяно със звезди, по-ярки от тях светлини продължаваха да идват към Сайпан от изток, като се възползваха от пасатите, за да облекчат кацането си на двете американски писти на острова. Всеки реактивен самолет сигурно превозваше най-малко двеста войници, може би по-скоро триста. Те можеха да видят двете летища. Бинокълът на Ореза бе повече от достатъчен, за да различат самолетите и цистерните с гориво, суетящи се наоколо с цел да заредят пристигащите реактивни самолети, така че те да могат бързо да се върнат у дома и да направят още един курс. На никой не му хрумна да води статистика, докато не изминаха няколко часа.

— Приближава се кола — предупреди Бъроус, разтревожен от блесналите към тях светлини.

С Ореза се оттеглиха встрани от къщата, като се надяваха, че няма да се виждат в сенките. Колата беше поредният джип „Тойота“, който продължи надолу по пътя, обърна в края на задънената улица и потегли обратно, след като не направи почти нищо, освен да огледа местността и може би да преброи колите на многобройните алеи пред къщите, или по-скоро да се увери, че хората не са се събрали по неподходящ начин.

— Имаш ли представа какво можем да направим? — попита той Ореза, след като джипът си отиде.

— Хей, не забравяй, че съм бил само брегова охрана. Това са военноморски лайнарщини. Не, по-скоро пехотински лайнарщини.

— Със сигурност мирише здравата, приятел. Мислиш ли, че някой знае?

— Би трябвало. Все някой трябва да знае — рече Португалеца, след което свали бинокъла и тръгна обратно към къщата. — Можем да наблюдаваме от спалнята. Така или иначе винаги оставяме прозорците отворени. — Хладните вечери тук, винаги освежаващи и приятни заради океанските бризове, бяха още една причина за решението му да се преместят на Сайпан. — С какво точно се занимаваш, Пийт?

— Компютърна индустрия. Всъщност с няколко неща. Имам магистърска степен по електроника. Истинската ми специалност са комуникациите, начинът, по който компютрите говорят помежду си. Работил съм малко и за правителството. Компанията ми им прави много услуги, но най-вече за друга част от Белия дом. — Бъроус огледа кухнята. Госпожа Ореза бе приготвила лека вечеря и по всичко личеше, че е хубава, макар че вече изстиваше.

— Тревожеше се, че ще засекат телефона ти.

— Може просто да съм параноичен, обаче компанията ми произвежда чиповете за радиолокатори, които армията използва точно за тази цел.

Ореза седна и започна да нагъва изпърженото по китайски ядене в чинията си.

— Вече нищо не ми се вижда параноично, приятел.

— Прав си, капитане. — Бъроус реши да последва примера му и погледна одобрително храната. — И двамата ли се опитвате да отслабнете?

Ореза изсумтя.

— И аз, и Изи имаме нужда. Тя ходи на курсове за полезно хранене.

Бъроус се огледа. Макар че къщата имаше трапезария, както повечето пенсионерски двойки (мислеше за тях като за такива, въпреки че определено не бяха) те се хранеха на малка маса в кухнята. Мивката и плотът бяха красиво съчетани, а инженерът забеляза и стоманените съдове за разбъркване и сервиране. Неръждаемата стомана блестеше. Исабел Ореза също управляваше кораба със здрава ръка и бе явно кой е командирът вкъщи.

— Да ходя ли на работа утре? — попита тя, а умът й се рееше и се мъчеше да се примири с промяната на ситуацията.

— Не зная, скъпа — отвърна съпругът й, като собствените му мисли замръзнаха на място от въпроса. Какво щеше да прави самият той? Да излезе пак за риба, сякаш не се е случило абсолютно нищо?

— Я чакай малко — обади се Пийт, все още вперил очи в съдовете за разбъркване. Той стана, направи нужните две крачки, с които стигна до кухненския плот, и взе най-голямата купа. Беше с диаметър четиридесет сантиметра и цели тринадесет-петнадесет сантиметра дълбока. Дъното представляваше гладък, около седемсантиметров кръг, ала като цяло формата й бе сферична, почти параболична. Той измъкна спътниковия си телефон от джоба на ризата си. Никога не беше измервал антената, но като я изтегли сега, видя, че няма и десет сантиметра. Бъроус погледна към Ореза. — Да имаш бормашина?