Том Клэнси - Дълг на честта

— Ще ви покажа. — Ореза го въведе в салона. — Вашите хора ги правят, сър, компанията „Нипон електрик“. Стандартни корабни свръхвисоки честоти. Ето навигаторската ми система за глобално разпознаване, апарати за определяне на дълбочини и откриване на риба, радар. — Той докосваше всеки апарат. Фактически всички бяха японско производство, с високо качество, на разумна цена и адски надеждни.

— Имате ли оръжия на борда?

Щрак!

— Оръжия ли? За какво?

— Не притежават ли много от жителите на острова оръжия?

— Доколкото зная, не. — Португалеца поклати глава. — Пък и никога не съм бил нападан от риба. Не, нямам даже вкъщи.

Капитанът очевидно остана доволен от новината.

— Ореза… Що за име е това? — На въпросния ишии му звучеше като местно.

— Имате предвид произхода му ли? Преди много години фамилията ми дошла от Португалия.

— Отдавна ли живее семейството ви на острова?

Ореза кимна.

— И още как. — Пет години бяха много време, нали? Мъж и жена също съставяха семейство, не е ли така?

— Казвате, че радиостанциите са със свръхвисоки честоти. Малък ли е обхватът? — Японецът се огледа за друга апаратура, каквато явно нямаше.

— Да, сър, най-добре, действа в полезрението.

Капитанът кимна.

— Много добре. Благодаря ви. Красиво корабче. Много се гордеете с него, нали?

— Да, сър, така е.

— Благодаря, че ме разведохте. Сега сте свободен — каза накрая мъжът, без да съзнава добре в какво несъответствие с тона е последното изречение.

Ореза го придружи до дока и проследи как той се връща при хората си, без да каже нищо.

— Какво беше…

— Пийт, какво ще кажеш да си затвориш устата за малко? — Командата беше произнесена с тона му на лейтенант и постигна желания ефект.

Те се отправиха към колата на Ореза, като позволиха на другите да се отдалечат, маршируващи като войници, правещи точно сто и двадесет крачки в минута. Сержантът бе с една стъпка вляво от капитана и с половин назад, следвайки прецизно хода. Когато рибарят стигна до джипа си, стана ясно, че още един джип „Тойота“ стои на входа за паркинга на яхтклуба, без да прави абсолютно нищо. В него имаше трима мъже, всичките с униформи.

— Някакво учение ли има? Военни упражнения? Какво става? — попита Бъроус, щом се озоваха в колата на Ореза.

— Убий ме, ако знам, Пийт. — Той запали и излезе от паркинга, след което сви вдясно, за да излезе на „Бийч роуд“. След няколко минути караха покрай търговските докове. Португалеца не бързаше, спазваше всички правила и ограничения и възхваляваше късмета си, че джипът му е същият модел и цвят като тези на войниците.

Или почти. Превозните средства, слизащи сега от „Оркид ейс“, бяха предимно маслиненозелени. Като на постоянна таксиметрова пиаца автобуси от летището стоварваха хора, носещи униформи със същия цвят. Те, изглежда, се събираха на едно място, след което се разпръсваха или към паркираните военни превозни средства, или към кораба, вероятно за да разтоварят зачисления им инвентар.

— Какви са онези големи кутии?

— Наричат се ракетни системи за многократно изстрелване. — Ореза забеляза, че сега те са шест.

— За какво служат?

— За убиване на хора — отговори кратко Португалеца. Когато минаха покрай пътя, водещ към доковете, един войник енергично им махна да продължат. Появиха се още камиони. Още войници, може би петстотин или шестстотин. Ореза продължи на юг. На всяко важно кръстовище стоеше по един джип и не по-малко от трима войници, някои с пистолети, а от време на време и по някой с преметната през рамо пушка. Бяха му нужни няколко минути, докато осъзнае, че не се вижда нито една полицейска кола. Той зави вляво по магистралата „Уолъс“.

— Ами хотелът ми?

— Какво ще кажеш да вечеряш у нас? — Ореза се отправи нагоре по хълма, мина край болницата и накрая зави наляво към дома си. Въпреки че обичаше морето, предпочиташе къщата му да е нависоко. Това предоставяше и чудесен изглед към южната част на острова. Домът му бе със скромни размери и с много прозорци. Съпругата му, Исабел, работеше на рецепцията в болницата, която й беше достатъчно близо, за да може да отива пеш на работа, ако е в настроение. Тази вечер настроението й не бе весело. Щом той паркира на алеята, жена му се появи на вратата.

— Мани, какво става? — Тя беше от същото потекло. Ниска, закръглена и с тъмен тен, сега мургавата й кожа бе бледа.

— Нека влезем вътре, а? Скъпа, това е Пийт Бъроус. Днес излизахме за риба. — Гласът му беше спокоен, ала погледът му шареше наоколо. Светлините на четири приземяващи се самолета се виждаха на изток, подредени на няколко километра разстояние и приближаващи двете големи писти на острова. Когато те тримата влязоха вътре и затвориха вратите, разговорът можеше да започне.