Том Клэнси - Дълг на честта

— Роби, как, по дяволите…

— Хей, ФЕХТОВАЧ, аз само работя тук, забрави ли?

— Колко време ще е нужно?

— От четири до шест месеца за извършване на ремонта, засега знаем само това. Чакай, задръж така, Джак. — Гласът замлъкна, но Райън чуваше мърморене и шумолене на хартия. — Почакай малко… Току-що получих още нещо.

— Чакам. — Той отпи от кафето си и поднови опитите да прецени колко е часът.

— Джак, лоша новина. Имаме ИЗЧЕЗНАЛА/ ПОТЪНАЛА/ПОДВОДНИЦА от тихоокеанския флот.

— Тоест?

— Новата американска подводница „Ашвил“, клас-688. Предавателят й BST-3 просто започнал да вие. От „Стенис“ са изпратили един самолет, за да провери, един разрушител също се насочва натам. Това не е на добро.

— Колко е екипажът? Стотина човека?

— Повече, сто и двадесет, сто и тридесет. О, по дяволите. Последния път, когато се случи такова нещо, бях флотски курсант.

— Провеждахме учение с тях, нали?

— Да, ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН. Свърши едва вчера. Допреди два часа изглеждаше като хубаво учение. Нещата се закучиха за нула време… — Гласът на Джексън заглъхна. — Нова телеграма. Според първия доклад от изстреляния от „Стенис“ „Хувър“…

— Моля?

— Това е самолет за борба с подводници, „Вайкинг“ S-3. Четиричленен екипаж. Докладват, че няма оцелели от подводницата. Мамка му! — изруга Джексън, макар че не бе съвсем изненадан. — Джак, трябва да свърша някои работи тук.

— Разбрано. Дръж ме в течение.

— Готово. Край. — Линията замря.

Райън допи кафето си и хвърли пластмасовата чашка в кошче, закрепено с болтове към пода на самолета. Все още нямаше смисъл да буди президента. Сънят щеше да му е нужен. Дърлинг се връщаше у дома, за да завари финансова криза, политическа бъркотия, може би връхлитаща война в Индийския океан, а след този дяволски глупав инцидент в Тихия океан положението с Япония само щеше да се влоши. Президентът имаше право и на нещо хубаво, нали?

Съвсем случайно личната кола на Ореза беше бял джип „Тойота“, каквито се използваха много на острова. Той и клиентът му отиваха към него, когато още два джипа, съвсем същите, спряха на паркинга пред яхтклуба. Шестима човека слязоха и се насочиха право към тях. Бившият лейтенант се закова на място. Той бе напуснал Сайпан малко преди зазоряване, след като лично взе Бъроус от хотела, за да попаднат на повече риба тон, която преследваше храната си рано сутрин. Въпреки че докато влизаше в дока, движението беше… хм, малко по-натоварено от обикновено, светът не бе загубил нормалния си вид.

Сега обаче беше друго. Сега над острова кръжаха японски изтребители, а ето че и шестима мъже с униформи и кобури с пистолети се приближаваха към него и клиента му. Помисли си, че все едно са във филм, в един от онези откачени телевизионни минисериали от времето, когато руснаците представляваха заплаха.

— Здравейте. Как мина риболовът? — попита мъжът. Ореза забеляза, че той има капитански чин и парашутистка значка на левия си горен джоб. Усмихваше се възможно най-вежливо и дружелюбно.

— Хванах страхотна риба тон — рече Пийт Бъроус с гордост, подсилена от четирите изпити бири.

Усмивката на непознатия се разтегли.

— О! Може ли да я видя?

— Разбира се! — Бъроус смени посоката и ги поведе обратно към дока, където рибата все още висеше с главата надолу от подемника.

— Това корабче ваше ли е, капитан Ореза? — попита офицерът.

Само един мъж последва капитана. Останалите стояха отзад и наблюдаваха внимателно, сякаш имаха заповеди да не бъдат прекалено… „Нещо си“ — помисли си Португалеца. Не му убягна и фактът, че капитанът си бе направил труда да му запомни името.

— Точно така. Може би се интересувате от риболов? — попита той с невинна усмивка.

— Дядо ми беше рибар — обясни им японецът.

Португалеца кимна и се усмихна.

— Моят също. Семейна традиция.

— Дългогодишна ли?

Ореза пак кимна, когато стигнаха до „Спрингър“.

— Продължава повече от сто години.

— О, хубава яхта имате. Може ли да я разгледам?

— Разбира се, качвайте се.

Ореза мина пръв и му махна да се качи на борда. Сержантът, слязъл дотук с капитана си, остана на дока с господин Бъроус, като поддържаше дистанция от около два метра. В кобура на мъжа имаше оръжие — SIG Р220, стандартния револвер на японската армия. В главата на Ореза вече светеха всякакви сигнални лампички.

— Какво означава „Спрингър“?

— Порода ловджийско куче.

— А, разбирам, чудесно. — Военният се огледа. — Какви радиостанции ви трябват за такова корабче. Скъпи ли са?