Том Клэнси - Дълг на честта

— Телефоните са изключени. Опитах се да се обадя на Рейчъл и ми отговори запис. Презокеанските линии са извън строя. А когато отидох до търговския център…

— Видя войници ли? — прекъсна Португалеца жена си.

— Стотици, и всичките са…

— Жълтури — довърши мисълта лейтенант Мануел Ореза, пенсиониран офицер от американската брегова охрана.

— Хей, това не е учтиво…

— Нашествието също не е учтиво, господин Бъроус.

— Какво?

Ореза вдигна телефона в кухнята и натисна бутона за автоматично набиране на номера на дъщеря му в Масачузетс.

— Съжаляваме, но повреда в телефонните кабели временно прекъсна презокеанските връзки. Хората ни работят по проблема. Благодаря ви за търпението…

— Как не! — извика той на записа. — Кабели, дрън-дрън! Ами сателитните чинии?

— Не можете ли да избирате? — Бъроус загряваше бавно, ала поне разбираше от тези неща.

— Ами така изглежда.

— Опитай с това. — Компютърният инженер бръкна в джоба си и извади клетъчен телефон.

— Аз също имам такъв — обади се Исабел. — И той не работи. Тоест става за вътрешни обаждания, но…

— Кой е номерът?

— Кодът е шестстотин и седемнадесет — рече Португалеца и му каза останалите цифри.

— Чакай, трябва ми кодът на САЩ.

— Няма да стане — настояваше госпожа Ореза.

— Тук още нямате сателитни телефони, а? — Бъроус се усмихна. — Компанията ми ни осигури тези нещица съвсем наскоро. Мога да записвам на сгъваемия си компютър, да изпращам факсове с него и тем подобни. Ето. — Той му подаде телефона. — Звъни.

Цялата система беше нова и на този остров все още не бяха продадени такива модели — факт, който японската армия си направи труда да научи миналата седмица, обаче услугата се предлагаше в световен мащаб, макар местните търговци да не бяха започнали да продават тези телефони тук. Сигналът от малкото устройство се отправяше към един от тридесет и петте спътника, съставящи нискоорбитна плеяда над най-близката наземна станция. В случая това бе Манила, която бе по-близо от Токио с някакви си петдесет километра, въпреки че дори един километър би бил достатъчен за изпълнителната програма на системата. Наземната станция в Лузон функционираше едва от осем седмици и незабавно препрати обаждането към друг спътник, който се въртеше в орбита над Тихия океан наравно със земята. Оттам сигналът слезе до станцията в Калифорния, откъдето посредством оптични влакна стигна до Кембридж, щата Масачузетс.

— Ало? — обади се малко сърдито гласът, тъй като в американската източна поясна зона бе пет сутринта.

— Рейчъл?

— Татко?

— Аз съм, мила.

— Добре ли сте? — попита настоятелно дъщеря му.

— Какво имаш предвид?

— Опитах се да се свържа с мама, обаче се включи запис, според който при вас е имало голяма буря и линиите са прекъснати.

— Не е имало никаква буря, Рейч — каза Ореза, без да се замисли.

— Тогава какъв е проблемът?

„Господи, откъде да започна?“ — запита се Португалеца. Ами ако никой… Беше ли възможно това?

— Ъъ, Португалец — повика го Бъроус.

— Какво има? — попита Ореза.

— За какво говориш, тате? — попита дъщеря му на свой ред, естествено.

— Изчакай малко, мила. Какво има, Пийт? — Той затули слушалката с ръка.

— Под нашествие имаш предвид нещо като война, преврат и прочие ли?

Ореза кимна.

— Да, така изглежда.

— Веднага изключи телефона! — Настойчивостта в гласа му бе очевидна. Никой още не беше обмислил ситуацията и двамата я приемаха за реална по различен път и с различна скорост.

— Скъпа, ще се обадя пак, а? Добре сме. Чао. — Ореза натисна копчето за прекъсване. — Какво не е наред, Пийт?

— Това не е майтап, нали? Не ми погаждаш номер, туристически шегички и тем подобни, нали?

— Божичко, трябва да изпия една бира. — Ореза отвори хладилника и си взе една. За момента нямаше значение, че марката бе японска. Той подхвърли едно шише и на госта си. — Пийт, изобщо не става дума за театралничене. В случай че не си забелязал, видяхме поне един батальон войници, механизирани превозни средства и изтребители, а онзи тъпанар на дока прояви голям интерес към радиостанцията на яхтата ми.

— Добре. — Бъроус отвори бирата и отпи една голяма глътка. — Да приемем, че не се бъзикаш. Можеш да превърнеш една от тези машинки в Ер Пе.

— Ер Пе? Какво искаш да кажеш? — Последва пауза, докато той изрови част от отдавна неизползваната си памет. — А… да.

В щаба на главнокомандващия тихоокеанските части кипеше работа. Носещият този чин командваше целия флот — традиция, която водеше началото си от адмирал Честър Нимиц. В момента хората се щураха насам-натам. Почти всички бяха униформени. Цивилните служители рядко присъстваха в почивните дни, а и с няколко изключения за тях без това беше твърде късно. След като мина през охраната, Манкузо забеляза общото настроение: хората бяха свели погледи, разтревожени и смръщени, и действаха бързо, за да се изолират по-добре от тежката атмосфера на изпадналото в смут учреждение. Никой не искаше да бъде застигнат от бурята.