Том Клэнси - Дълг на честта

Той не изпита особено удоволствие от притеснението, което меките му думи предизвикаха у домакините му. Цзян си помисли, че корейците заслужаваха възхищение в много отношения — факт, който не правеше никакво впечатление на японците заради слепия им расизъм. С малко късмет можеше да заздрави търговските отношения между Китайската народна република и Южна Корея и те също щяха да извлекат полза от крайната цел… И защо не? Южнокорейците нямаше защо да обичат руснаците, още по-малко пък японците. Те трябваше просто да превъзмогнат непростимата дружба с Америка и да станат част от една нова действителност. Засега беше достатъчно, че наистина бяха видели нещата през неговите очи и че единственият останал американски съюзник в тази част на света напусна игрището, след като техният президент и външният им министър погледнаха разумно на нещата. Ако имаха късмет, войната, каквато и да бе тя, можеше в общи линии да е приключила.

— Дами и господа. — Гласът се чу от дневната, където госпожа Ореза беше оставила телевизора включен. — След десет минути ще има специално изявление. Моля ви да останете на същата честота.

— Мани?

— Чух, скъпа.

— Имаш ли празна видеокасета? — попита Бъроус.

Денят започна достатъчно лошо за Роби Джексън. Беше имал лоши дни и преди, включително онзи, когато бе капитан III ранг във Военноморския авиоизпитателен център на река Патъксент, Мериленд, и един реактивен учебен самолет реши без никакво предупреждение да го изстреля заедно със стола за катапултиране през навеса, при което той си счупи крак и бе негоден за летене месеци наред. Беше виждал смъртта на приятели при различни видове катастрофи и дори повече пъти бе участвал в издирвания на хора, които рядко намираше живи. По-често откриваше разлято самолетно гориво и от време на време малко отломъци. Като командир на ескадрила и по-късно на авиогрупа на него се падаше честта да пише писмата до родители и съпруги, за да им съобщи, че любимият им, а напоследък и скъпите им момиченца са загинали в служба на родината, и всеки път се питаше къде е могъл да постъпи различно, за да предотврати необходимостта от ритуала. Животът на един военноморски летец беше пълен с такива дни.

Този обаче бе по-лош и единствената му утеха беше, че е заместник-началник на оперативния отдел и отговаря за разработването на операции и планове за армията на страната си. Ако работеше в J-2, при момчетата от разузнаването, чувството му за провал щеше да е наистина пълно.

— Това е положението, сър. Якота, Мисава и Кадена са изключени от мрежата. Никой не отговаря.

— Колко човека имаме там? — попита Джексън.

— Общо към две хиляди: предимно механици, оператори на радари и други такива. Може би има един-два самолета, кацнали за кратко там, но не са много. В момента хората ми проверяват — отвърна майорът. — Ами флотът?

— Имаме хора в „Андерсън“ на Гуам, разположена до вашата база. Също и на пристанището. Може би общо хиляда човека. Базата ни е много по-малка отпреди. — Джексън вдигна засекретяващия телефон и набра номера на главнокомандващия тихоокеанските части. — Адмирал Сийтън? Пак е Джексън. Нещо ново?

— Не можем да установим връзка с никого на запад от Мидуей, Роб. Всичко започва да изглежда истина.

— Как работи това чудо? — попита Ореза.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, ала не съм сигурен. Не си направих труда да прочета инструкциите — призна си Бъроус. Спътниковият телефон лежеше на масичката за кафе, а антената му бе изтеглена през пробитата с бормашина дупка в дъното на купата, която на свой ред стоеше върху две камари книги. — Не съм сигурен дали излъчва координатите си към спътниците периодично или не. — Поради тази причина те сметнаха за необходимо да запазят комичната подредба.

— Моят се изключва, като се прибере антената — подхвърли Исабел Ореза и накара двамата мъже да извърнат глави. — Или можеш просто да извадиш батериите, нали?

— Проклятие! — Ругатнята изпревари действията на Бъроус, ала не много. Той изтегли купата, прибра малката антена, сетне махна капачето отзад и извади двете батерии. Сега телефонът беше изцяло изключен. — Госпожо, ако искате да се запишете в магистърската програма в Санфорд, използвайте ме за препоръки.

— Дами и господа. — Хората в дневната обърнаха глави и видяха усмихнат мъж в зелена униформа. Английският му бе безупречен. — Аз съм генерал Токикичи Арима от японските сухопътни отбранителни сили. Моля ви, позволете ми да ви обясня какво се случи днес. Най-напред нека ви уверя, че няма никакви причини за безпокойство. Възникна злощастна престрелка в полицейския участък, намиращ се в съседство с вашия парламент, но и двамата полицейски служители, които бяха ранени при нея, се чувстват добре и са в местната болница. Ако сте чули слухове за насилие и смърт, те са неверни — увери генералът двадесет и деветте хиляди граждани на Сайпан. — Вероятно искате да знаете какво се е случило. Рано тази сутрин командвани от мен части започнаха да пристигат на Сайпан и Гуам. Както знаете от историята и както някои от по-възрастните жители на този остров добре си спомнят, до 1944 г. Марианските острови бяха японско владение. Някои от вас може да се изненадат, като разберат, че след съдебното решение отпреди няколко години, позволяващо на японски граждани да закупуват недвижима собственост на островите, по-голямата част от земята на Сайпан и Гуам са собственост на сънародниците ми. Познавате също любовта и привързаността ни към тези острови и към хората, живеещи тук. Вложихме милиарди долари тук и доведохме до възраждане на местната икономика след дългогодишната срамна небрежност на американското правителство. Следователно в действителност изобщо не сме непознати, нали? Вероятно също така знаете, че възникнаха големи трудности между Япония и Америка. Тези трудности принудиха родината ми да преосмисли приоритетите на отбраната ни. Затова решихме да възстановим правото си на собственост над Марианските острови като чисто предохранителна мярка, за да предпазим собственото си крайбрежие от възможни американски действия. С други думи, налага ни се да поддържаме отбранителни войски тук и следователно да върнем тези острови на страната ни.