Том Клэнси - Дълг на честта

Джак стана от стола и се запъти към тоалетната, намираща се в дъното на помещението за екипажа. Успя да не се погледне в огледалото, докато миеше ръцете си. Когато излезе, агентът от тайните служби го чакаше.

— Не сте спали, а?

— Шефът стана ли вече?

— Сър, той даде разпореждане да не го будим, докато не остане само час. Току-що говорих с пилота и…

— Разбуди го, Дага, веднага. После прати горе министър Хансън и Фидлър. Арни също.

— Какво има, сър?

— Ще бъдеш тук и ще чуеш. — Райън изтегли свитъка факсова хартия от подсигурения апарат и зачете. Сетне вдигна поглед. — Не се шегувам, Дага. Направи го веднага.

— Някаква опасност за президента?

— Да допуснем, че има такава — рече Джак и се замисли за миг. — Къде се намира най-близката база с изтребители, лейтенант?

Въпросът „Какво?!“ бе изписан ясно по лицето й.

— Сър, има изтребители F-15 в Отис на нос Код и F-16 в Бърлингтън, Върмонт. И двете са авиогрупи от Националната въздушна охрана, имащи за задача континентална въздушна отбрана.

— Обади им се и им кажи, че президентът би искал да има малко приятели около себе си възможно най-скоро. — Хубавото на говоренето с лейтенанти бе, че те не бяха свикнали да питат защо се дава една заповед дори когато няма видима причина за нея. Това не се отнасяше за служители на тайните служби.

— Докторе, ако се налага да го направите, тогава аз също трябва да зная какво става, и то веднага.

— Да, Дага, сигурно е така. — Когато стигна до втората страница, Райън откъсна първия лист от хартията, излязла от термичния факс.

— Мамка му! — изруга гласно агентът и му го върна. — Ще събудя президента. Трябва да уведомите пилота. Те си вършат работата малко по-различно в такива моменти.

— Дадено. След петнадесет минути, Дага. Става ли?

— Да, сър. — Тя заслиза по виещата се стълба, а Джак се отправи към кабината на екипажа.

— Остават сто и шестдесет минути, доктор Райън. Дългичък полет, нали? — попита любезно полковникът на контролното табло. Усмивката му замръзна мигновено.

Минаването им покрай американското посолство беше чиста случайност. Кларк си помисли, че може би просто му се бе приискало да види знамето. То винаги представляваше приятна гледка на чужда земя дори ако се развяваше над сграда, проектирана от бюрократ с чувство за художественост колкото…

— Някой се е притеснил за сигурността — отбеляза Чавес.

— Евгений Павлович, зная, че владеете добре английски. Няма нужда да си го практикувате чрез мен.

— Извинявай. От размирици ли се опасяват японците, Ваня? С изключение на онзи инцидент нямаше много хулиганщини… — Гласът му замря. Около сградата бяха строени два отряда тежко въоръжени пехотинци. Изглеждаше наистина много странно. Динг си помисли, че тук един-двама полицаи би трябвало да са достатъчни…

— Йоб твою матъ!

В този момент Кларк се гордееше с младежа. Колкото и неприлична да беше ругатнята, един руснак би казал точно това. Причината също бе ясна. Пазачите около посолството наблюдаваха какво става навън не по-малко, отколкото какво става вътре, а морските пехотинци не се виждаха никакви.

— Иван Сергеевич, като че ли има нещо изключително странно.

— Наистина е странно, Женя — съгласи се спокойно Джон Кларк. Той не намали скоростта и се надяваше, че войниците на тротоара няма да забележат двамата гайджин, минаващи оттам, и да им запишат номера. Може би моментът бе подходящ да сменят взетата под наем кола.

— Казва се Арима, сър. Първо име Токикичи, генерал-лейтенант, петдесет и три годишен. — Армейският сержант беше специалист в разузнаването. — Завършил е тяхната Академия за национална отбрана, издига се във войската като пехотинец с постоянно добри изяви. Въздушнодесантна квалификация. Преди осем години изкарва курса за повишаване в чин в казармите на Карлайл, представя се чудесно. Формулярите му приписват „политическа проницателност“. Има стабилни връзки. Генералът командва тяхната Източна армия, грубо съответствие на корпус в американската войска, но без толкова тежко снаряжение, което важи особено за артилерията. Състои се от две пехотни дивизии, Първа и Дванадесета, Първа въздушнодесантна бригада, Първа сапьорска бригада, Втори противовъздушен отряд и други административни подкрепления.

Сержантът предаде папката, съдържаща и две снимки. „Вече врагът си има лице — помисли си Джексън. — Поне едно.“ Той го проучи за няколко секунди и затвори папката. Тя щеше да отиде под код ФРЕНЕТИЧНО в Пентагона. Първият шеф от Обединения комитет на началник-щабовете стоеше на паркинга и бе щастливото копеле, което щеше да им съобщи новината, била тя и лоша. Джексън подреди документите си и се отправи към Изолатора, който всъщност представляваше приятна зала, разположена от външната страна на източното крило.