Том Клэнси - Дълг на честта

— Наистина ли искаш и други като нея? — попита Номури със затворени очи.

— О, Да. Шибаните американци скоро ще бъдат националното ни забавление. — Таока се изкикоти. — През последните два дни добре се позабавлявахме. Аз също присъствах и видях как стана всичко — приключи той с благоговение. Всичко си бе струвало. Двадесетте години строго спазване на правилата бяха възнаградени: да бъде във Военната зала, да чува и да проследява всичко, да вижда как историята се кове пред очите му. Чиновникът се беше проявил и най-важното бе забелязан от самия Ямата-сан.

— Е, какви велики дела са станали, докато аз вършех своите, а? — поинтересува се Номури, отвори очи и пусна похотлива усмивка.

— Току-що влязохме във война с Америка и спечелихме! — заяви Таока.

— Война ли? Нан джа? Успяхме да надвием „Дженерал мотърс“, така ли?

— Говоря за истинска война, приятелю. Парализирахме тихоокеанския им флот и Марианските острови са отново японски.

— Приятелю мой, многото алкохол не ти понася — изказа гласно мисълта си Номури, като наистина вярваше в това, което каза на самохвалкото.

— Не съм вкусил капка от четири дни! — запротестира Таока. — Казвам ти истината!

— Казуо — обърна се Чет към него като към надарено дете. — Умееш да разказваш с вещина и стил, каквито не съм срещал у никого. Начинът, по който описваш жените, кара слабините ми да се издуват, сякаш се намирам там. — Той се усмихна. — Обаче преувеличаваш.

— Не и този път, приятелю, честно. — Таока наистина искаше приятелят му да му повярва и затова започна да дава подробности.

Номури нямаше истинска военна подготовка. Повечето му знания в тази област идваха от четенето на книги и гледането на филми. Инструкциите за действията му в Япония нямаха нищо общо със събирането на информация за японските отбранителни сили, а по-скоро касаеха търговията и проблемите на външната политика. Казуо Таока обаче наистина беше добър разказвач, с набито око за детайлите, и минаха едва три минути, след което се наложи Чет пак да затвори очи, залепил на устните си фалшива усмивка. И двата хода бяха плод на подготовката му в Йорктаун, щата Вирджиния, както и паметта му, мъчеща се да запечата всяка една думичка, докато друга част от съзнанието му се чудеше как, по дяволите, щеше да изпрати информацията навън. Другата му реакция Таока не можеше нито да види, нито да чуе. Тя бе чиста проба американизъм, изникнал в ума на агента от ЦРУ: „Копелета мръсни!“

— Добре, СКАЧАЧА стана и е почти на себе си — оповести Хелън д’Агустино. — ЖАСМИН — използва тя кодовото име на Ан Дърлинг — ще бъде в друга кабина. Държавният секретар и министърът на финансите също са будни и пият кафето си. Арни ван Дам е може би в най-добра форма от всички на борда. Време е за действие. Какво става с изтребителите?

— Ще се присъединят към нас до двадесетина минути. Избрахме изтребителите F-15 от Отис. Способни са на по-дълъг пробег, ще ни следват чак до кацането. Постъпвам наистина параноично, нали?

В очите на Дага проблесна студената усмивка на професионалист.

— Знаете ли какво винаги ми е харесвало у вас, доктор Райън?

— Какво?

— Не се налага да ви обяснявам мерките за сигурност както на всички останали. Разсъждавате точно като мен. — На един таен агент му струваше много да каже такова нещо. — Президентът ви чака, сър. — Тя го поведе надолу по стълбите.

По пътя Райън се сблъска с жена си. Красива както винаги, тя не си патеше от миналата нощ напук на предупрежденията на съпруга си и при вида на Джак за малко да се пошегува, че всъщност той имаше проб…

— Какво има?

— Работа, Кати.

— Нещо лошо ли?

Мъжът й само кимна и продължи покрай агент на тайните служби и въоръжен служител на военновъздушната държавна сигурност. Двете разпъващи се канапета бяха оправени. Президентът Дърлинг седеше, облякъл официални панталони и бяла риза. Засега вратовръзката и сакото му не се виждаха. На ниската масичка имаше сребърно кафениче. Райън можеше да гледа през прозорците и от двете страни на носовата част на самолета. Летяха на около триста метра над пухкавите кълбести облаци.

— Чух, че си будувал цяла нощ, Джак — рече Дърлинг.

— Откак наближихме Исландия, когато и да беше това, господин президент — отвърна Райън. Не беше се умил и обръснал, а косата му сигурно приличаше на тази на Кати, когато е извършвала дълга операция с хирургическа шапка на главата. Още по-плашещ бе погледът му, докато се подготвяше да съобщи най-зловещата новина, излизала от устата му.