Том Клэнси - Дълг на честта

— Двадесет и две торпеда с разширени възможности, шест тип „Харпун“ и дванадесет „Томахоук“-С. Всичките са бойни — уточни старшината. — Той е готов за акция, сър.

Командирът на тихоокеанските подводни сили кимна.

— Предайте му да очаква оперативни инструкции.

— Слушам, сър.

— Добър капитан ли е? — поинтересува се Джоунс.

— Миналата година подводницата му беше в най-добра бойна готовност — отвърна Чембърс. — Тим Пери. Беше ми помощник на „Кий уест“. Ще свърши работа.

— Значи сега му е нужна само мисия.

Манкузо вдигна засекретяващия телефон за връзка с главнокомандващия.

— Така е.

— Телеграма от Държавния департамент — оповести свързочникът от ВВС, когато влезе в помещението. — Японският посланик моли да се срещне спешно с президента.

— Брет?

— Да видим какво има да каже — отвърна държавният секретар и Райън се съгласи с кимване.

— Има ли някаква вероятност това да е грешка? — попита Дърлинг.

— Очакваме всеки момент достоверна информация от минаващ над Марианските острови спътник. Сега там е тъмно, но това не е от голямо значение. — Райън бе приключил с доклада си и сега данните, които успя да представи, изглеждаха много оскъдни. Простата истина беше, че онова, което явно се бе случило, дотолкова надхвърляше разумните граници, че самият той щеше да повярва напълно едва когато видеше с очите си спътниковите снимки.

— Ами ако е вярно?

— Ще ни е нужно малко време — призна Джак. — Искаме да чуем какво ще каже посланикът им.

— Какво са намислили всъщност? — попита министърът на финансите Фидлър.

— Не се знае, сър. Само ни вбесяват, не си струва главоболията. Ние имаме ядрени оръжия, те нямат. Откачена работа… — рече Райън тихо. — Няма никаква логика. — Тогава си припомни, че през 1939 най-големият търговски партньор на Германия е била… Франция. Най-често повтаряният урок в историята бе, че логиката не е константа за поведението на нациите. Изучаването на историята не винаги беше двустранно и уроците, научени от нея, зависеха от способността на ученика. Джак си помисли, че си струва да се помни, понеже противникът можеше да забрави.

— Трябва да има някаква грешка — заяви Хансън. — Две-три злополуки. Може би двете ни подводници са се сблъскали под водата и вероятно някои от хората ни на Сайпан са неуравновесени. Нали разбирате, това е пълна безсмислица.

— Съгласен съм, че информацията не ни дава ясна картина, обаче отделните компоненти… По дяволите, познавам Роби Джексън! Познавам и Барт Манкузо.

— Кой е той?

— Командирът на тихоокеанските подводни сили. Ръководи всичките ни подводници там. Плавал съм с него веднъж. Джексън е заместник-началник на оперативния отдел и сме приятели от времето, когато и двамата преподавахме в Анаполис. — Уви, преди много, много години!

— Добре — намеси се Дърлинг. — Каза ни всичко, което знаеш, нали?

— Да, господин президент. Дума по дума, без никакъв анализ.

— Което значи, че всъщност нямаш такъв?

Въпросът го жегна, ала не бе време за разкрасяване на нещата. Райън кимна.

— Точно така, господин президент.

— Значи засега ще чакаме. Колко остава до „Андрюс“?

Фидлър погледна през прозореца.

— Това под нас е заливът Чесапийк. Не може да сме много далеч.

— Ще има ли журналисти на летището? — попита Арни ван Дам.

— Само тези, които са в задната част на самолета, сър.

— Райън?

— Ще подплатим информацията си възможно най-бързо. Всички комуникационни служби са на крак.

— Какво правят тези изтребители отвън? — поинтересува се Фидлър.

Сега те летяха отстрани и на около километър от самолет номер едно, в стегната формация по двама, а пилотите им се питаха за какво е всичко това. Райън се чудеше дали пресата ще ги забележи. Е, колко време тези събития можеха да останат в тайна?

— Идеята е моя, Бъз — каза той, което бе равносилно на поемането на отговорност за тях.

— Не ви ли се струва малко драматично? — запита държавният секретар.

— Не очаквахме да атакуват и флотата ни, сър.

— Дами и господа, говори полковник Ивънс. Вече наближаваме военновъздушната база „Андрюс“. Надяваме се, че полетът е бил приятен. Моля ви да изправите седалките си в изходно положение и… — Нисшестоящите съветници от Белия дом в задната част демонстративно отказаха да затегнат предпазните си колани. Разбира се, екипажът в кабината направи каквото трябваше.

Райън почувства как предното колело удря дясната писта нула-едно. За повечето хора на борда и най-вече за журналистите това беше краят. За него бе само началото. Първите признаци бяха по-големият от обикновено брой на агентите от Службата за сигурност, чакащи на терминала, и няколкото изключително нервни тайни агенти. В известен смисъл това донесе облекчение на съветника по националната сигурност. Не всички смятаха, че има някаква грешка, но Райън си помисли, че би било далеч по-добре, ако поне този път грешеше. Иначе щяха да се изправят пред най-сложната криза в историята на страната му.