Том Клэнси - Дълг на честта

— Адмирале? — Гласът бе на свързочник, към когото Дъбро извърна глава. — СВЕТКАВИЧНО съобщение от главнокомандващия американските тихоокеански войски. — Старшината му подаде бележника и освети съобщението с фенерче, покрито с червен филтър, за да може командирът на бойната група да го прочете.

— Потвърдихте ли приемането? — поинтересува се адмиралът, преди да започне да чете.

— Не, сър, дали сте нареждания да се правим на глухи.

— Много добре, моряко. — Дъбро започна да чете. След секунда държеше както бележника, така и фенерчето. — Мамка му!

Специалният агент Робъртън щеше да откара Кати у дома. След това известие Райън отново се превърна по-скоро в правителствен служител, отколкото в човешко същество с жена и семейство. Пътят до хеликоптер номер едно на флотата, чиято перка вече се въртеше, бе кратък. Президентът и госпожа Дърлинг, или СКАЧАЧ и ЖАСМИН, бяха дарили с нужните усмивки камерите и използваха дългия полет като удобно извинение, за да отложат отговорите на всякакви въпроси. Райън ги следваше по петите като флигел-адютант.

— Вземи си един час, за да наваксаш — рече Дърлинг, когато хеликоптерът се приземи на южната тревна площ пред Белия дом. — За колко часа е уговорката с посланика?

— Единадесет и тридесет — докладва Брет Хансън.

— Искам ти, Арни, и Джак да присъствате на срещата.

— Добре, господин президент — прие държавният секретар.

Обичайният брой фотографи беше налице, но повечето репортери, занимаващи се с Белия дом, чиито кресливи въпроси толкова дразнеха всички, все още бяха на базата „Андрюс“ и си прибираха багажа. При входа на партера имаше по-голям от обикновено контингент от тайни агенти. Райън се отправи на запад и се озова в кабинета си след две минути, където се отърва от сакото си и седна на вече окиченото с бележки бюро. Засега той не им обърна внимание, вдигна телефона и избра номера на ЦРУ.

— Тук заместник-директорът на Оперативния, добре дошъл вкъщи, Джак — каза Мери Пат Фоли.

Райън не си направи труда да я попита откъде знае, че е той. Не че много хора имаха номера на директната й линия.

— Много зле ли е?

— Хората ни от посолството са в безопасност. Все още не са нахлули в консулството и ние унищожаваме всичко. — Токийският клон, както се случи с всички клонове на ЦРУ през последните десет години, се ръководеше изцяло електронно. Унищожаването на файловете бе въпрос на секунди и не оставяше никакъв издайнически дим. — Би трябвало вече да са свършили. — Процедурата беше проста. Многобройните компютърни дискети се изтриваха, форматираха се наново, пак се изтриваха и сетне се подлагаха мощни магнити. Лошото бе, че част от данните бяха незаменими, макар и не колкото самите хора, които ги бяха събрали. Сега в Токио имаше общо трима „нелегални“: целият човешки разузнавателен потенциал на САЩ в една вероятно вражеска страна.

— Друго?

— Позволяват на хората да пътуват към домовете си и обратно с охрана. Всъщност те действат съвсем спокойно — каза госпожа Фоли, без да показва изненадата си. — При всички положения не е като Техеран през седемдесет и девета. Колкото до комуникациите, досега ни позволяват да използваме сателитни връзки, обаче те се контролират по електронен път. В посолството има една действаща СТЛ-6. Останалите бяха деактивирани. Все още можем да ползваме и СТЕП — довърши тя, като имаше предвид произволния шифър, който сега използваха всички посолства чрез комуникационната мрежа на Агенцията за национална сигурност.

— Друг потенциал? — попита Райън с надеждата, че личната му сигурна телефонна линия не е изложена на риск, като въпреки това употреби кодирана фраза.

— Без „легалните“, те са до голяма степен изолирани. — При този отговор тревогата в гласа й ясно си пролича, имаше и немалко себеупрекване. В много страни ЦРУ все още провеждаше операции, при които персоналът на посолствата не бе абсолютно необходим за затваряне на веригата. Япония обаче не беше една от тях и дори Мери Пат не можеше да върне времето назад, за да приложи закъснялата преценка.

— Те знаят ли изобщо какво става?

Заместник-директорът на Оперативния отдел оцени проницателния въпрос, пронизващ отново плътта й.

— Не се знае — призна госпожа Фоли. — Изобщо не са се свързвали с нас. Или нямат представа, или са били компрометирани. — Последната дума бе по-мек синоним на „арестувани“.

— Други постове?

— Джак, хванаха ни по бели гащи. Няма смисъл да го отричаме. — Въпреки всичката болка, която сигурно си причиняваше, тя докладваше фактите като хирург в операционната. Колко жалко, че Конгресът щеше безмилостно да я върти на шиш заради пропуска на разузнаването. — Наши хора в Сеул и Пекин разбутват храстите, но не очаквам нещо от тях в близките няколко часа.