Том Клэнси - Дълг на честта

Кимура ги чакаше на уреченото място — едно евтино заведение. Вече беше обърнал няколко питиета.

— Добър ден — поздрави учтиво Кларк на английски. След секунда добави: — Нещо не е наред ли?

— Не зная — отвърна Кимура, когато питиетата пристигнаха. Имаше много начини за произнасяне на тази фраза. Този показваше, че той знае нещо. — Днес има заседание на министрите. Гото го свика. Продължава с часове. Един приятел от Министерството на отбраната не е напускал кабинета си от четвъртък вечерта.

— Так… И?

— Не сте забелязали, нали? Начинът, по който Гото говори за Америка. — Служителят на Министерството на международната търговия и промишленост пресуши чашата си и вдигна ръка, за да поръча още. Както обикновено, обслужването бе бързо.

Можеха да възразят, че са видели първата реч, обаче вместо това „Клерк“ поиска преценката на Кимура за ситуацията.

— Не зная — повтори японецът, докато очите и тонът му говореха друго. — Никога не съм виждал такова нещо. Ъъ… Как беше думата? Риториката. Министерството ми чака указания цяла седмица. Трябва да започнем наново търговските преговори с Америка, да постигнем разбирателство, обаче нямаме никакви инструкции. Хората ни във Вашингтон не правят нищо. Гото прекарва повечето си време в Министерството на отбраната в постоянни заседания и с приятелите си, останалите дзайбацу. Тук нещата никога не са били такива.

— Приятелю — рече Кларк с усмивка, без да е докоснал питието си след първата глътка, — говорите така, като че ли във въздуха витае нещо сериозно.

— Не разбирате. Нищо не витае във въздуха. Каквото и да става, ММТП не е част от него.

— Е, и?

— Министерството на международната търговия и промишленост участва във всичко тук. Най-накрая министърът се озова там, ала не ни е казал нищо. — Кимура замълча. Нищичко ли не знаеха тези двамата? — Кой според вас съставя външната ни политика? Онези дръвници от Външно? Те докладват на нас. Ами Отбраната? На кой му пука какво мислят те изобщо? Ние сме хората, които оформят политиката на страната. Ние работим заедно с всички дзайбацу, ние координираме всичко, ние… представляваме бизнеса чрез връзките ни с другите страни и пазарите им, ние изготвяме подробните доклади, за да ги прочете премиерът. Най-вече затова постъпих в министерството.

— А сега? — попита Кларк.

— Сега ли? Сега Гото се среща с тях лично, прекарва остатъка от времето си с незначителни хора, а нашият министър е повикан едва днес… Тоест вчера — поправи се Кимура. — И все още е там.

Чавес си помисли, че човекът изглеждаше ужасно стреснат от някакво си бюрократично боричкане за територия. ММТП беше надиграно от някой друг. Е, и?

— Вие сте разтревожен, че водещите индустриалци се срещат направо с министър-председателя ви, така ли? — попита той.

— Да, засега. Те би трябвало да действат чрез нас, обаче Гото винаги е бил галеното кученце на Ямата. — Кимура сви рамене. — Може би вече искат да водят политиката си направо, но как могат да го постигнат без нас?

„Иска да каже без мен“ — помисли си Чавес с усмивка. Задръстен бюрократ. ЦРУ също беше пълно с такива.

Не бе дообмислено съвсем, но с тези неща винаги е така. Повечето от туристите, идващи в Сайпан, бяха японци, ала съвсем не всичките. Тихоокеанският остров ставаше за много неща. Едно от тях беше дълбоководният риболов, а и океанът тук не бе така пренаселен, както около Флорида и Калифорнийския залив. Пийт Бъроус беше загорял, изтощен и напълно удовлетворен от единадесетчасовия ден в открито море.

„Просто е идеално, когато човек приключи с развода“ — каза си компютърният инженер, докато седеше в рибарския стол и си пийваше бира. Първите два часа изминаха в отдалечаване от брега, следващите три ловеше, оставил въдицата да се влачи, и накрая четири часа се бори с най-грамадната риба-тон, която бе виждал. Истинският проблем щеше да възникне, когато поискаше да убеди колегите си, че не лъже. Чудовището беше прекалено голямо, за да го окачи над камината си, а и бившата му жена взе цялата къща. Налагаше се да се примири с една снимка, а тогава всички знаеха каква е историята. По дяволите! Компютърните технологии бяха стигнали и до рибарите. За двайсетачка можеш да си избереш каквато и да е гигантска риба, която да виси на електронната си опашка зад теб. Вярно, ако беше хванал акула, можеше да отнесе у дома челюстите със зъбите, обаче рибата тон, колкото и величествена да изглеждаше, си оставаше риба тон. Е, какво пък, жена му също не повярва на версията му, че остава до късно в работата. Кучка! Това бе и хубаво, и лошо. Тя не обичаше и риболова, но сега той можеше да си лови толкова риба, колкото си иска. Можеше даже да пусне въдицата за ново гадже. Отвори си нова бира.