— Рон, току-що получихме сигнал. „Ашвил“ може да е на дъното.
— На дъното ли? — Това беше фраза, която никой член от екипажа на подводница не искаше да чува, макар да звучеше по-меко от „потънала“. — С момчето на Френчи…
— И още сто и двадесет човека.
— С какво мога да помогна, капитане?
— Отиди до клона на сонарната наблюдателна система и хвърли поглед на данните.
— Слушам, сър.
Джоунс излетя през вратата, а командирът на тихоокеанските подводници вдигна слушалката и започна да натиска цифрите. Предварително знаеше, че е безсмислено. Вече всички подводници от тихоокеанския флот имаха на борда си аварийни радиопредаватели AN/BST-3, програмирани да се отделят от тях, ако минат под максималната дълбочина, или ако дежурният старшина-рулеви пропусне да навие часовниковия механизъм на апарата. Последната възможност обаче не бе особено вероятна. Преди да се задействат експлозивите, предавателят вдигаше страхотна шумотевица, за да сгълчи небрежния старшина… „Ашвил“ почти със сигурност беше потънала и все пак той трябваше да следва процедурите с надеждата за чудо. Може би поне няколко моряци се бяха спасили.
Въпреки съвета на Манкузо групата на самолетоносачите получи съобщението. Една фрегата, носеща името „Гари“, вдигна веднага максималната постоянна скорост и се понесе на север към мястото на радиопредавателя, отзоваваща се според човешките и морските закони. След деветдесет минути щеше да е възможно да изпрати своя хеликоптер за въздушно претърсване и по-късно да послужи като база за други хеликоптери, които да продължат спасителната операция при необходимост. „Джон Стенис“ се завъртя бавно срещу вятъра и успя да изстреля само един самолет за борба с подводници „Вайкинг“ S-3, чиято бордова апаратура би могла да помогне при претърсване на водната повърхност. Той се озова над мястото след по-малко от час. На радара не се виждаше нищо освен намиращия се на петнадесетина километра оттам японски катер от бреговата охрана, отправил се към радиостанцията. Установиха контакт и белият катер потвърди, че е забелязал радиосигнала за помощ и че възнамерява да потърси оцелели. Вайкингът закръжи над предавателя. Виждаше се разлято дизелово гориво, сочещо гроба на подводницата, и носещи се по повърхността отломки, ала множеството ниски прелитания и четирите чифта очи не успяха да открият нищо за спасяване.
Кодът „морскосиньо“ върху телеграма обозначаваше информация, която представлява интерес за целия флот и може би е от деликатно естество, а по-рядко — строго поверителна. В случая ставаше въпрос за нещо прекалено голямо, за да бъде запазено в тайна. Два от четирите самолетоносача на тихоокеанския флот бяха извадени от строя за дълго време. Другите два, „Айзенхауер“ и „Линкълн“, се намираха в Индийския океан и по всяка вероятност щяха да останат там. На корабите няма много тайни и дори преди адмирал Дъбро да получи своето копие от телеграмата, новината вече се носеше на флагманския му кораб. Никой офицер не можа да надмине по цинизъм ругатните на командира на бойната група, който вече си имаше достатъчно грижи. По същия начин бяха поздравени свързочниците, които информираха висшите военноморски командири, служещи в Пентагона.
Както повечето разузнавачи на чужда територия в смутно време, Кларк и Чавес не подозираха нищо. Ако знаеха нещо, вероятно щяха да хванат първия попаднал им самолет. Шпионите никога не са ги обичали много, а Женевската конвенция просто утвърди едно от правилата по време на война, като разпореди да бъдат убивани в най-удобното време след задържането им, обикновено чрез разстрел.
Законите за мирно време бяха малко по-цивилизовани, но по принцип крайният резултат бе един и същ. ЦРУ не наблягаше на този факт при интервютата си за наемане на служители. Международните правила на шпионажа вземаха предвид това злощастно обстоятелство и осигуряваха дипломатическо прикритие на възможно най-много тайни агенти, с което вървеше и дипломатическият имунитет. Наричаха се „легални“ агенти и бяха защитени по силата на международен договор, сякаш паспортите им наистина ги правеха дипломати. Кларк и Чавес бяха „нелегални“ и нямаха такива протекции. Всъщност Джон Кларк нито веднъж не беше получавал „легално“ прикритие. Значимостта на факта стана ясна, когато те излязоха от евтиния си хотел за среща с Исаму Кимура.
Беше приятен следобед, чиято приятност намаля след погледите, които получиха като гайджин; без вече да изразяват смесица от любопитство и антипатия, сега в тях се усещаше истинска враждебност. Атмосферата се бе променила съществено от пристигането им тук, въпреки че за тяхно учудване настроението моментално ставаше по-сърдечно, когато се представяха като руснаци, което подтикна Динг да се отдаде на размисъл как могат да направят фалшивите си самоличности по-очевидни за минувачите. За съжаление цивилното облекло не предлагаше тази възможност и те трябваше да преглътнат погледите, като, общо взето, се чувстваха като богати американци в квартал с висока престъпност.
Читать дальше