Том Клэнси - Дълг на честта

— Хей, намериш ли ми още едно голямо парче като приятелчето ни там долу, все ми е едно колко ще поискаш.

— Обичам да чувам това от хората. — Ореза намали скоростта, когато приближи яхтклуба. Той се насочи към главния док. Нуждаеха се от подемник, за да свалят рибата. Тази риба тон беше третата по големина, която докарваше, а и този Бъроус съвсем не бе лош клиент.

— Така ли си изкарваш прехраната?

Ореза кимна.

— Да, като включим и пенсията, животът ми не е лош. Тридесет и няколко години плавах на държавно, а сега карам моя си яхта, която ми се отплаща.

Бъроус гледаше търговските кораби. Той вдигна бинокъла на капитана.

— Имаш ли нещо против?

— Преметни ремъка през врата си, ако обичаш. — Удивително, че хората смятаха ремъка за някакво украшение.

— Разбира се. — Бъроус изпълни молбата и като нагласи фокуса, огледа „Оркид ейс“. — Адски грозни неща…

— Не ги правят, за да са красиви, а за да превозват коли. — Ореза започна последната маневра.

— Това не е никаква кола. Прилича на строителна машина, нещо като булдозер…

— Така ли? — Португалеца повика помощника си, едно местно хлапе, да се качи горе и да оправи въжетата. Кадърно момче, петнадесетгодишно, можеше да се пробва в бреговата охрана и да усвои занаята както трябва. Ореза действаше по въпроса.

— Нима армията има база тук?

— Не. Военновъздушните и военноморските сили все още държат хора на Гуам, ала дори там броят им вече е малък. Така. Той затвори клапаните и „Спрингър“ спря плавно, с изключителна прецизност. „Отново“ — помисли си Ореза и както винаги изпита удоволствие от добре свършените моряшки задължения. Някакъв мъж на дока завъртя манивелата, за да издигне подемника над кърмата, и вдигна палец, когато видя размерите на рибата. Като наблюдаваше дали яхтата ще бъде завързана правилно, капитанът се облегна, угаси двигателите и се замечта за първата за вечерта бира.

— Ето, погледни. — Бъроус му подаде бинокъла.

Ореза се завъртя в стола си и нагласи бинокъла според очите си, преди да го насочи към шлепа за автомобили край брега. Знаеше подредбата на корабите. Беше ги проверявал, докато работеше в бреговата охрана. Всъщност бе преглеждал точно този кораб — един от първите построени за целта фериботи, пригодени да превозват камиони и друг товар, както и частни коли. Някои от палубите имаха множество…

— Я гледай!

— Знаеш ли какво е това?

— Не. — Превозното средство имаше гъсенични вериги. Падаше се в сянка, понеже слънцето бе ниско на хоризонта, обаче цветът му определено беше тъмен, а отзад имаше някаква голяма кутия. Изведнъж му просветна. Бе някакъв ракетомет. Спомни си, че ги е виждал по телевизията по време на войната в Персийския залив, точно преди да се пенсионира. Изправи се, за да намери малко по-добър ъгъл. На паркинга имаше още две такива машини…

— А, да, ясно. Има някакво учение — рече Бъроус и заслиза по стълбичката към горната палуба. — Виж, това там е изтребител. Братовчед ми летеше с такъв, преди да премине на американски. Този е „Ийгъл“ F-15, от ВВС.

Ореза завъртя бинокъла и улови кръжащия изтребител. Наистина два самолета „Ийгъл“ F-15 летяха в изрядна, стегната военна формация и обикаляха над средата на острова като класически пример за това как се пази родната земя… Имаше само една нередност. Националната емблема на крилата бе плътен червен кръг.

Джоунс отново предпочете разпечатките пред електронния екран. Последният имаше предимства, ако действието се развиваше в момента, ала при пуснат на бърза скорост запис очите се уморяваха твърде бързо, а тази задача изискваше концентрация. „От това може да зависи нечий живот“ — каза си — и същевременно знаеше, че е лъжа. Двама главни старшини, специалисти по океанография, преглеждаха страниците заедно с него. Започнаха с данните от полунощ, а трябваше да проверяват внимателно. Зоната за подводното учение край атола Куре бе избрана заради близостта й до поредица от хидрофони, които бяха част от тихоокеанската сонарна наблюдателна система. Близката сонарна група беше една от последните, които инсталираха, и имаше размерите на гараж или на малка къща. Всъщност част от мегасистема, тя имаше електронни връзки с друго съоръжение, отдалечено на петдесет морски мили, но то бе по-старо, по-малко и с по-малко възможности. Двата хидролокатора бяха свързани с кабел, който стигаше първо до Куре, а после и до остров Мидуей, където имаше спътникова връзка, подпомагаща водещия чак до Пърл Харбър кабел. Такива кабели пресичаха направо целия океан. През немалкото години на студената война американският флот прокара почти толкова жици, колкото телефонната компания „Бел телефон“, като от време на време наемаше корабите й за целта.