Том Клэнси - Дълг на честта

— Добре, тук „Харушио“ се качва за въздух — обади се Джоунс и загради черните петна с червено.

— Как, по дяволите, сте надхитрили „Маскър“? — почуди се един от старшините.

— Ами системата си я бива, но чували ли сте я някога?

— Не съм бил в открито море от десет години — отвърна главният старшина.

— Когато плавах с „Далас“, една седмица се надигравахме с „Мусбръгър“ при Бахамските острови.

— Подводницата „Мусбръгър“ има голяма репутация.

— И тя е съвсем заслужена. Дебнахме се, дебнахме се, майката си трака. — Джоунс вече не говореше като цивилен предприемач с докторат, а като горд оператор на сонар, какъвто някога беше и, сега осъзна, продължаваше да е. — Те разполагаха с хеликоптер, който също ни даваше данни. Както и да е — той обърна страницата, — тогава го проумях. „Маскър“ звучи като дъжд, падащ на повърхността, като пролетен ръмеж. Не вдига много шум, обаче честотите са уникални и човек може да направи хубав анализ. Тогава осъзнах, че трябва само да проверим какво е времето над водата. Ако небето е ясно, а чуваш дъжд с координати нула-две-нула, значи е твоят човек. Вчера е било слънчево на северозапад от Куре. Преди да дойда, проверих във флотската метеорологична станция.

Старшината кимна и се усмихна.

— Ще го запомня, сър.

— Добре, японците са тук в полунощ. Хайде да видим какво друго можем да открием. — Той обърна на следващия лист от принтерната хартия. При различни обстоятелства тя би му заприличала на хартиена спирала, една от новите любими играчки на сина му. — Това трябва да е „Ашвил“, която вероятно се отдалечава на скорост, за да преиграе някакъв сценарий. Тя е с голям брой обороти на винта, нали?

— Не зная.

— Но аз зная. Не мисля, че бихме я уловили така добре, ако се движеше с винт за патрулиране. Да направим диаграма.

— В момента я съставяме, част от нея вече е готова — докладва му друг старшина. Сега операцията бе силно подпомогната от компютър. Някога тя си беше чиста магия.

— Координати? — Джоунс вдигна поглед.

— Позицията й е точно тук, почти същата, като на аварийния предавател. Сър — продължи търпеливо старшината, като надраска черна точка върху покритата с фолио карта на стената, — знаем къде е подводницата. Искам да кажа, спасителните…

— Няма да има никаква спасителна операция. — Джоунс вдигна очи и открадна цигара от минаващ случайно моряк. „Ето, най-сетне го казах гласно!“

— Не можете да пушите тук. Трябва да излезем навън…

— Дай ми огънче и гледай тук — изкомандва Джоунс. Той прелисти нататък, като проверяваше шестдесетхерцовата линия. — Нищо… пак нищо. Тези дизелови подводници си ги бива… обаче ако се спотайват, те не се качват за въздух. А не си ли подадат шнорхеловата тръба, не отиват далеч… „Ашвил“ се е устремила насам и после сигурно се е върнала обратно… — Обърна на нов лист.

— Няма да има спасителни операции ли, сър? — Бяха нужни цели тридесет секунди, докато бъде зададен въпросът.

— Каква е дълбочината там?

— Зная, но аварийните люкове… Така де, виждал съм, че има три такива.

Джоунс даже не вдигна поглед, докато си дърпаше от първата си цигара от години насам.

— Да, маминият люк, така му викахме на „Далас“. „Виж, мамче, ако нещо стане, можем да се измъкнем ей оттук.“ Старшина, не можеш да избягаш през тях, разбираш ли? Не можеш. Подводницата е мъртва, екипажът й също. Искам да разбера защо.

— Но ние вече разполагаме със звуците от катастрофата.

— Знам. Също така зная, че два от самолетоносачите ни са претърпели малка злополука днес. — Тези звуци също ги имаше на разпечатките от сонарната наблюдателна система.

— Какво искате да кажете?

— Нищо. — Поредната страница. В края й се виждаше голямо черно петно, представляващо силния шум, който обозначаваше смъртта на американската подводница „Ашвил“ и на целия й… — Какво, по дяволите, е това?

— Смятаме, че е отражение, сър. Координатите са почти същите като тези на „Ашвил“ и според нас компютърът…

— Времето е различно, дявол да го вземе! Цели четири минути разлика. — Той прелисти три страници назад. — Виждате ли, тук има някой друг.

— „Шарлот“ ли?

В този момент Джоунс изстина още повече. Главата му малко се маеше от цигарата и той си спомни защо ги е отказал. Виждаше един и същ акустичен почерк — дизелова подводница, качила се за въздух, и малко по-късно носещ се на скорост съд клас-688. Звуците бяха толкова близки, почти еднакви, и съвпадащите координати спрямо новите сонари на морското дъно можеха да подведат всеки, че…