Том Клэнси - Дълг на честта

Като за уикенд яхтклубът не изглеждаше много натоварен. В главното пристанище обаче имаше три големи търговски кораба. Видяха му се грозни, макар да не разбра от пръв поглед какви са точно. Компанията му се намираше в Калифорния, ала не в близост до океана, и практикуваше предимно сладководен риболов. Това пътуване бе амбицията му в живота. Може би утре щеше да хване нещо друго. Сега той погледна към рибата тон. Сигурно имаше поне триста кила. Съвсем не беше рекорд, ала бе дяволски по-голяма от гигантската сьомга, която улови миналата година с надеждната си макара „Тед Уилямс“. Въздухът потрепери отново и развали уединението му с рибата. Надвисналата сянка оповести излитането на още един от проклетите самолети 747 от летището. Не след дълго и това местенце щеше да се опорочи. По дяволите, то вече беше развалено! Единствената добра новина бе, че японците, идващи тук да разпуснат и да чукат филипинки по баровете, не обичаха много да ловят риба.

Капитанът на корабчето ги връщаше умело към пристанището. Казваше се Ореза — пенсиониран лейтенант, бивш старшина рулеви от американската брегова охрана. Бъроус стана от стола, качи се горе и седна до него.

— Омръзна ли ви да си говорите с рибата?

— Да, а и не обичам да пия сам.

Ореза поклати глава.

— Не и когато управлявам.

— Лош навик от миналото ли?

Капитанът кимна.

— Да, може да се каже. Ще ви почерпя обаче едно в клуба. Добре се справихте с рибата. Казвате, че ви е за пръв път?

— За пръв път в открито море — заяви гордо Бъроус.

— Можехте да ме заблудите, господин Бъроус.

— Моля те, Пийт — поправи го инженерът.

— Пийт — съгласи се Ореза. — Викай ми Португалеца.

— Не си тукашен.

— Роден съм в Ню Бедфорд, щата Масачузетс. Зимите там са прекалено студени. Служих някога тук, преди много време. Долу при „Пунта аренас“ имаше станция на бреговата охрана, която сега е затворена. С жена ми харесахме климата и хората, а и конкуренцията из цялата страна в този бранш е прекалено жестока, дявол го взел! — обясни Ореза. — Какво пък, децата отраснаха. Както и да е, накрая дойдохме тук.

— Несъмнено знаеш как да управляваш кораб.

Португалеца кимна.

— Би трябвало. Правя го от тридесет и пет години, че и повече, ако броим излизанията с яхтата ми. — Той завъртя руля наляво, докато заобикаляше остров Манягаха. — Риболовът е западнал и извън Ню Бедфорд.

— Какви са тия? — попита Бъроус, сочейки към търговския пристан.

— Фериботи с коли. Когато дойдох тази сутрин, разтоварваха джипове от този тук. — Капитанът вдигна рамене. — Още скапани коли. Знаеш ли, когато се преместих тук, приличаше на полуостров Кейп Код през зимата. Сега е по-скоро като Кейп Код през лятото. Стена до стена. — Португалеца пак сви рамене. Многото туристи препълваха и разваляха острова, но пък и му осигуряваха повече работа.

— Скъпо ли е да се живее тук?

— Натам отива — потвърди Ореза. Още един самолет 747 излетя от острова. — Това е странно…

— Кое?

— Този не беше от летището.

— Как така?

— Излетя от „Коблър“. Там има стара писта на САК, Стратегическото авиационно командване, база за ГГТН.

— ГГТН ли?

— Големи и грозни тлъсти нещастници — поясни Португалеца. — Самолети В-52. Пет от шестте писти на островите могат да приемат големи „птици“, били са част от военните бази от лошото старо време. „Коблър“ се намира точно до старата ми станция от системата за далечна радионавигация. Учудвам се, че все още я поддържат. По дяволите, дори на знаех.

— Не разбирам.

— Преди на Гуам имаше база на САК. Нали се сещаш, ядрени оръжия и други боклуци. В случай че станеше беля, те трябваше да разпръснат военновъздушната база „Андерсън“, за да не може една ракета да разруши всичко. Има две писти за големи самолети на Сайпан, тоест на летището и „Коблър“. Още две на остров Тиниан, които са останали от Втората световна, и последните две са на Гуам.

— Могат ли още да се използват?

— Защо не? — Ореза извърна глава. — Тук няма големи студове, та нещата да замръзнат и да се начупят. — Поредният 747 се вдигна от международното летище на Сайпан, а в ясното вечерно небе те видяха още един самолет, идващ от източната страна на острова.

— Тук винаги ли е така натоварено?

— Не, за първи път виждам такъв трафик. Гадните хотели сигурно се пукат по шевовете. — Поредно вдигане на рамене. — Което пък значи, че хотелите ще поискат да купят тази рибка от теб.

— За колко?

— Достатъчно, за да си платиш чартърния полет, Пийт. Голяма риба хвана. Ала утре трябва да ти провърви пак.