Том Клэнси - Дълг на честта

Според закона командирът на „Джони Реб“ бе и авиатор. Постановлението датираше от тридесетте години и беше изготвено, за да попречи на моряците от бойните кораби да поемат командването на новия и високомерен клон на стария флот. Като такъв той имаше повече опит в летенето със самолети, отколкото в управляването на кораби, и тъй като никога не беше ръководил кораби в открито море, знанията му за бордовите системи представляваха по-скоро неща, научени междувременно, отколкото плод на систематично изучаване и опит. За щастие главният механик бе служил на разрушител и имаше доста години командване зад гърба си. Все пак командирът знаеше, че водата би трябвало да е извън корабния корпус, а не в него.

— Сериозно ли е, механик?

— Изключително, сър. — Той посочи към палубата, все още покрита с два-три сантиметра вода, която помпите постепенно изхвърляха през борда. Сега поне дупките бяха закърпени. Това отне три часа. — Втори и трети двигател направо не стават за нищо. Лагерите са разпръснати, кърмовите винтове са изкривени и отчупени, редукционните зъбни предавки са стрити на стърготини. Няма как да се оправят. Турбините са добре. Редукционните предавки са поели целия удар. Първи двигател е в изправност. Лека повреда на задните лагери от ударната вълна. Тях мога да ги поправя и сам. Винт номер четири е повреден и не съм сигурен доколко, но можем да го пуснем, без да рискуваме лагерите. Рулят на десния борд е смачкан, обаче мога да се справя. Може би още час, и ще сочи към средата на кораба. Може да се наложи да го подменя, зависи колко е зле. Останахме с един двигател. Ще успеем да вдигнем десет-единадесет възла и да следваме някакъв курс, макар и трудно.

— Срок за ремонт?

— Месеци… Струва ми се, четири-пет в най-добрия случай, сър. — Механикът знаеше, че заради всичко това ще се наложи да остане тук, за да ръководи ремонтните екипи, възстановяващи най-вече половината двигатели на кораба, или може би три четвърти от тях. Още не бе преценил напълно щетите по номер четири.

В този момент командирът наистина изпусна нервите си. „Крайно време беше“ — Помисли си главният механик.

— Ако можех да предприема въздушен удар, щях да потопя тези копелета! — Предприемането на каквото и да било обаче при скорост, постигната само с един двигател, бе несигурна работа. Освен това ставаше дума за злополука и командирът не го мислеше сериозно.

— Имате подкрепата ми, сър — увери го механикът, като също не говореше сериозно, понеже добави: — Може би ще бъдат достатъчно почтени и ще платят за ремонта.

Думите му бяха възнаградени с кимване.

— Можем ли да потеглим отново?

— Двигател номер едно не е в пълна изправност след ударната вълна, ала това може да се понесе. Да, сър.

— Добре, подгответе се за вахти. Ще откарам този скъпоценен шлеп обратно в Пърл.

— Разбрано, сър.

Адмирал Манкузо седеше отново в кабинета си и преглеждаше предварителните данни за учението, когато влезе някакъв свързочник, носещ съобщение.

— Сър, изглежда, двата самолетоносача имат проблеми.

— Какво, да не са се сблъскали? — попита Джоунс, който седеше в ъгъла и се ровеше из други данни.

— По-лошо — отговори свързочникът на цивилния.

Командирът на тихоокеанските подводни сили прочете телеграмата.

— О, това е върхът! — В този миг телефонът иззвъня. Беше секретната линия, свързваща го направо с оперативния център на тихоокеанския флот. — Адмирал Манкузо слуша.

— Сър, обажда се лейтенант Копс от флотския комуникационен център. Засякох сигнал от аварийна радиостанция на подводница, приблизителни координати 31-север и 175-изток. Сега доуточняваме местоположението. Кодовият номер отговаря на „Ашвил“, сър. Няма радиовръзка, само сигналът за помощ. Започвам операция ИЗЧЕЗНАЛА/ ПОТЪНАЛА ПОДВОДНИЦА. Най-близките военноморски самолети са на двата самолетоносача…

— Мили Боже! — От „Скорпион“ насам американският флот не беше губил подводница, а тогава той учеше в гимназията. Манкузо се отърси от мислите си. Трябваше да се захване за работа. — Тези два самолетоносача са вероятно извън строя, господине.

— Така ли? — Колкото и да бе странно, лейтенант Копс още не знаеше новината.

— Обадете се на патрулните самолети P-3. Чака ме работа.

— Слушам, сър.

Манкузо нямаше нужда да прави никакви справки. Водата в тази част на Тихия океан бе дълбока пет километра, а никога не е имало подводница, която да издържи на една трета от тази дълбочина. Ако бяха под тревога и ако имаше оцелели хора, спасяването им трябваше да стане до няколко часа, иначе студената вода на повърхността щеше да ги убие.