Том Клэнси - Дълг на честта

— И още как, сър — отвърна главният сонарен оператор Лавал и като се пресегна, потупа видеокасетофона. Нова касета записваше всичко, а друга видеосистема запечатваше картината от сонарните екрани. — Ето, включват се двигателите, току-що увеличи скоростта си. Промяна на позицията му… нулева, торпедото ни е засякло. Шумовете от винта току-що замряха. — Тоест шумът от двигателя на торпедото сега беше донякъде заглушен от активирането му. То се насочваше право към тях.

Кенеди се извърна към наблюдателния екип.

— Разстояние?

— Под две хиляди метра, сър. Вече ни атакува бързо, приблизителна скорост шестдесет възла.

— При тази скорост остават две минути, докато ни връхлети.

— Вижте това, сър. — Лавал почука по „кристалния“ екран. На него се виждаше дирята на торпедото, а също и продължителният шум от примамката, все още пускаща мехури. Модел 89 бе пробило дупка точно в средата й. — Какво беше това? — запита той монитора. Току-що беше регистриран силен нискочестотен шум, курс три-нула-пет. — Прозвуча като далечен взрив. Беше сигнал от конвергентна зона 37 37 Конвергентна зона — явление, при което, ако водата е достатъчно дълбока, налягането изкривява звуковите вълни нагоре към повърхността. — Б.пр. , а не с пряка траектория. — Сигналът от конвергентна зона означаваше, че експлозията е далеч, на повече от петдесет километра.

Кръвта на Кенеди изстина при тази новина. Той отново подаде глава в атакуващия отсек.

— Къде са „Шарлот“ и другата японска подводница?

— На северозапад, сър, сто-сто и десет километра оттук.

— Пълен напред! — Заповедта просто дойде автоматично. Дори Кенеди не знаеше защо я е дал.

— Тъй вярно, пълен напред — повтори щурманът и командните лостове звъннаха в крайно долно положение. Тези учения наистина бяха вълнуващи.

Преди заповедта за включване на двигателите да бъде изпълнена, командирът отново се обади по интеркома:

— „Петинчово отделение“, изстреляйте втори симулатор. Веднага!

Свръхзвуковият следящ сонар на едно самонасочващо се торпедо е с прекалено високи честоти за човешкото ухо. Кенеди знаеше, че енергията връхлита върху подводницата му и се отразява от вътрешното празно пространство, понеже сонарните вълни спират на границата между стоманата и въздуха и се отбиват обратно към предавателя, който ги е произвел.

Не можеше да е вярно. Ако беше, другите биха забелязали, нали? Той се огледа. Екипажът бе в бойна готовност. Всички врати бяха затворени херметически и залостени, както при битка. „Харушио“ беше изстреляла учебно торпедо, което се различаваше от бойното само по заменения от контролна апаратура заряд. То също бе проектирано така, че да не удря мишените, а да се отклони преди тях, защото сблъсъкът на метал с метал би повредил някои неща, поправянето на които можеше да излезе скъпо.

— Все още ни държи на прицел, сър.

Обаче торпедото бе минало направо през „скобата“…

— Аварийно потопяване, бързо! — нареди Кенеди, като знаеше, че вече е твърде късно.

Американската подводница „Ашвил“ килна носа си под двадесетградусов наклон и набра пак тридесет възла с ново ускорение. Отсекът за изстрелване на симулатори пусна още една бълбукаща кутия. Увеличената скорост намаляваше възможностите на сонара, но от екрана ставаше ясно, че този модел 89 отново е минал право през лъжливата цел и просто продължаваше да се приближава.

— Разстояние под петстотин метра — обяви наблюдателният екип. Един от членовете му забеляза, че командирът е пребледнял и се почуди защо. Е, да, никой не обича да губи, пък било то и в учение.

Кенеди обмисляше допълнителни маневри, след като „Ашвил“ за пореден път се шмугна под слоя. Беше твърде близо, за да му избягат. Торпедото можеше да ги застигне, всеки опит да го заблудят се провали. Идеите му просто се изчерпиха. Нямаше никакво време, за да обмисли нещата.

— Божичко! — Лавал свали слушалките си. Сега торпедото модел 89 бе непосредствено до кърмовия сонар на подводницата и шумът излизаше от скалата. — Трябва да се отклони всеки момент…

Командирът просто стоеше и се оглеждаше. Дали не бе полудял? Беше ли единственият, който смяташе…

В последната секунда главният сонарен оператор Лавал се обърна назад към капитана си.

— Сър, то не се отклони!

Самолет номер едно излетя няколко минути по-рано от очакваното, улеснен от ранния час. Преди да достигне постоянната си височина, журналистите вече бяха станали и се придвижваха напред, за да помолят президента за изявление, обясняващо преждевременното заминаване. Съкръщаването на официално посещение бе един вид паническа реакция, нали? Тиш Браун се справи с репортерите, като обясни, че злополучното развитие на Уолстрийт налага бързо завръщане, за да може президентът да успокои американския народ… и тем подобни. Тя добави, че засега не би било лошо всички да си наваксат за пропуснатия сън. В крайна сметка полетът до Вашингтон траеше четиринадесет часа при насрещните ветрове, духащи по това време на годината, а и президентът Дърлинг също се нуждаеше от сън. Номерът мина по няколко причини, като съвсем не най-маловажен беше фактът, че журналистите страдаха от препиване и недоспиване както всички на борда… С изключение на екипажа или поне така се надяваха. Освен това между тях и покоите на президента стояха тайни агенти и въоръжен персонал от ВВС. Здравият разум се прояви и всички се върнаха по местата си. Скоро нещата се уталожиха и почти всеки пътник на борда бе или заспал, или се преструваше на такъв. На онези, които не спяха, им се щеше да заспят.