Том Клэнси - Дълг на честта

— Мостик, тук командирът на авиогрупата. Торпеда във водата! Торпеда, приближаващи се откъм лявата кърма! — Той пак насочи бинокъла, като се взираше за следи по повърхността, ала без резултат. Не че би имало значение. Изпсува гневно и се изправи, за да погледне матрос Синтия Смитърс. — За добро или за лошо, матрос, ти се справи чудесно — каза й той и тогава започнаха да звънят аларми из целия кораб. Само след секунда от японския флагмански кораб започнаха да дават светлинни сигнали на „Джони Реб“.

— Предупреждение, предупреждение. Току-що възникна неизправност и изстреляхме няколко торпеда — съобщи командирът на „Муцу“ по микрофона и засрамен от лъжата си, се заслуша в откритата FM-връзка между корабите.

— „Ентърпрайс“, тук „Пети“, има торпеда във водата — обяви дори още по-силно друг глас.

— Торпеда ли? Къде?

— Наши са. Избухна внезапен пожар в бойния информационен център — съобщиха от „Муцу“. — Може да са със заряди. — Той забеляза, че „Стенис“ вече завиваше, а водата под кърмата му клокочеше все по-буйно. Това нямаше да повлияе по никакъв начин, макар че с малко късмет никой нямаше да бъде убит.

— Какво да правим сега, сър? — попита Смитърс.

— Да отправим молитви към дева Мария може би — отвърна мрачно Санчес. Бяха торпеда за борба с подводници, нали? С малки бойни глави. Те не можеха истински да навредят на кораб, голям колкото „Джони Реб“, нали така? Долу на палубата видя, че хората бяха станали и сега тичаха, като повечето носеха и хавлиите си за слънчеви бани, докато бързаха към постовете си.

— Сър, би трябвало да докладвам на аварийната команда при хангара.

— Не, остани тук — заповяда Санчес. — Ти си свободен — каза той на другия наблюдател.

„Джон Стенис“ сега се килна рязко наляво. Правеше пълен завой дясно на борд и палубата тътнеше от внезапно нарасналата мощност на двигателите. Хубавото на движещите се с ядрена енергия самолетоносачи бе, че имат много конски сили, обаче тежаха над деветдесет хиляди тона и ускоряването отнемаше известно време. „Ентърпрайс“, на по-малко от три километра разстояние, реагираше по-бавно и едва сега започваше да завива. „О, по дяволите…“

— Внимание, внимание, спуснете „Водния дух“! — извика вахтеният офицер по интеркома.

Трите торпеда за борба с подводници модел 50, носещи се към „Стенис“, бяха малки и бързи средства за унищожение, предназначени за пробиване на малки, фатални дупки в корпусите на подводниците. Вероятността да повредят 90 000 — тонен кораб беше наистина малка, ала имаше възможност да изберат какви точно щети да нанесат. Бяха на разстояние стотина метра едно от друго и летяха напред с шестдесет възла, като всяко се насочваше чрез тънка изолирана жица. Тяхното скоростно предимство пред мишената и късото разстояние почти гарантираха попадение, а завъртането, предприето от американския самолетоносач, просто предлагаше идеалният ъгъл за удар, тъй като целта на всички бяха корабните винтове. След като измина хиляда метра, търсещата глава на първото торпедо се задейства. Сонарната картина от него се предаваше обратно до бойния информационен център на „Муцу“ и показваше ослепително ярка, жълта мишена на черен фон. Офицерът на контролния пулт го насочи право в целта, а другите две го последваха автоматично. Мишената ставаше по-близка. Осемстотин метра, седемстотин, шестстотин…

— Пипнах ви и двамата — каза офицерът. След миг сонарната картина показа заглушаващите сигнали откъм американската примамка „Воден дух“, която напълно наподобяваше свръхзвуковите честоти на торпедните търсещи глави. Друго свойство, вградено в новите симулатори, бе мощното, вибриращо магнитно поле, проектирано да заблуди закрепящите се под кила детонатори, които се задействаха чрез външно поле и бяха разработени от руснаците. Торпедата модел 50 обаче бяха контактни оръжия и като ги контролираше с кабела, той можеше да ги принуди да пренебрегнат звуковите смущения. „Не е честно и съвсем не е спортсменско, но пък кой някога е твърдял, че войната трябва да е такава?“ — попита офицерът контролния пулт, който не му отговори.

Имаше странна несвързаност между гледката, звука и усещането. Корабът потрепери едва доловимо, когато първият фонтан бликна към небето. Шумът бе недвусмислено реален и тъй като дойде без предупреждение, накара Санчес да скочи към задния ляв ъгъл на мостика. Първоначалното му впечатление беше, че ударът не е толкова лош, че вероятно торпедото се е взривило в дирята на „Джони Реб“. Грешеше.