Том Клэнси - Дълг на честта

Четирите разрушителя пореха водата бързо и рязко, вдигнали цели тридесет възла, за да се представят по-зрелищно пред своите домакини и някогашни врагове. Нужните сигнални флагове плющяха на вятъра, а облечен в бяло екипаж се беше строил по протежение на бордовите парапети.

— Внимание! — изгърмя междукорабната система за свръзка така, че всички да чуят. — Строй се зад леерите на левия борд! Готовност за отдаване на почести. — Моряците с представителни униформи се запътиха към левите отсеци, встрани от излетателната палуба, подредени по отделения. Маневрата бе неловка за самолетоносач и изпълнението й изискваше доста време, особено в ден за „стоманен плаж“. Провеждането й по времето за смяна на вахтата улесняваше малко нещата. Имаше значителен брой подходящо облечени моряци, които да изпълнят заповедта, преди да отидат по каютите си, за да си облекат екипите за хващане на тен.

Последният важен ход на Сато от операцията беше изпращането на спътников сигнал в точно определено време. Получен от оперативния щаб на флотилията, той моментално бе препратен по друга верига. Последната възможност за спиране на операцията отмина. Жребият беше изтеглен, макар все още да не бе хвърлен. Адмиралът излезе от бойния информационен център на „Муцу“, отправи се обратно към мостика и остави за свой заместник оперативния командир, докато той управлява ескадрата.

Разрушителят се приближи перпендикулярно на кила на американските кораби „Ентърпрайс“ и „Джон Стенис“, точно между двата самолетоносача, на по-малко от две хиляди метра от всеки. Движеше се с тридесет възла и всички бяха заели постовете си, като се изключат празните места на хората, застанали зад леерите. В мига, когато неговият мостик мина през невидимата пресечна точка между двата американски самолетоносача, моряците дадоха салют от левия и десния борд, с което много прецизно изпълниха процедурата за учтивост в открито море.

Чу се изсвирване от тръбата на старшината над говорителите:

— Отдаване на почести… Две! — Заповедите дойдоха по интеркома и моряците на „Джони Реб“ свалиха ръце. Веднага след това бяха освободени от помощник-старшината на вахта.

— Я виж ти! Може ли вече да се прибираме вкъщи? — изкиска се авиационният командир. Учението ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН вече напълно приключи и бойната група можеше да се върне в Пърл Харбър за още една седмица ремонти и отпуска на брега, преди да се разгърне в Индийския океан. Санчес реши да остане в удобния кожен стол и да прегледа някои документи, докато се наслаждава на бриза. Общата скорост на двете смесени ескадри допринасяше за бърз преход.

— Уха! — извика един от наблюдателните постове.

Маневрата имаше немски произход и официално се наричаше Gefechtskehrtwendung, или „бойно завъртане“. При вдигане на сигналния флаг всичките четири разрушителя завиха рязко надясно, като най-задният започна пръв. Щом носът му се отклони, следващият кораб също завъртя руля, после другият и накрая флагманският кораб. Ходът разчиташе да спечели възхищението на американците и бе донякъде изненадващ за тясното разстояние между двата самолетоносача. За броени секунди японските разрушители прецизно обърнаха курса си, като вече се носеха с тридесет възла на запад и задминаваха самолетоносачите, към които само преди миг се бяха приближили от другата страна. Още няколко човека от офицерския състав подсвирнаха одобрително пред тези навигационни умения. Бордовете на четирите снабдени със системи „Егида“ разрушители вече бяха пусти.

— Каква пъргавина само! — отбеляза Санчес, забил пак поглед в документите си.

Американският кораб „Джон Стенис“ плаваше както обикновено, всичките му винтове се въртяха със седемдесет оборота в минута и бе в положение „три“. Това означаваше, че целият екипаж е по местата си с изключение на въздушната група, която си почиваше след няколкото дни усилена дейност. Около командния мостик бяха наредени наблюдателни постове, повечето от които си гледаха поставените им задължения, въпреки че всички бяха хвърлили поне по един скришен и продължителен поглед към японските кораби, понеже те в крайна сметка се различаваха от американските. Някои използваха портативни военноморски бинокли с увеличение седем по петдесет, много от тях японско производство. Други се осланяха на далеч по-масивни разузнавателни бинокли „Големи очи“ с увеличение двадесет по сто и двадесет, монтирани на стативи около целия мостик.