Том Клэнси - Дълг на честта

— Е, моята история снощи беше една много красива стюардеса — подметна Номури, повдигнал чело. Не добави, че ставаше въпрос за хубава дама на двадесет и една. Много интелигентно момиче, за чието внимание се надпреварваха още много хора, ала Номури бе много по-близо до възрастта й и за нея беше удоволствие да си поговори с човек като него. „Не бяха само парите“ — помисли си Чет, притворил очи с усмихнато изражение.

— Моята бе много по-вълнуваща.

— Сериозно? Не каза ли, че си работел? — Номури отвори неохотно очи. Нима Казуо беше открил нещо по-интересно от сексуалните фантазии?

— Така е.

Имаше нещо в начина, по който той го каза.

— Знаеш ли, Казуо, когато започнеш една история, трябва да я довършиш.

Последва смях и клатене на глава.

— Не би трябвало, ала така или иначе ще излезе във вестниците след няколко часа.

— Кое?

— Снощи американската финансова система рухна.

— Наистина ли? Какво се е случило?

Мъжът извърна глава и произнесе отговора действително много тихо:

— Помогнах да ги прекараме.

На Номури му се стори изключително странно, че докато седеше в дървеното басейнче, със сто и седем градусова вода 36 36 По Фаренхайт. — Б.пр. , той усети ледена тръпка.

— Уакаримасен. — Не разбираше.

— Ще стане ясно след няколко дни. А сега трябва да се връщам. — Чиновникът се изправи и излезе, много доволен, че е споделил ролята си с един приятел. В крайна сметка какво хубаво имаше в една тайна, ако поне един човек не знае за съществуването й? Тя можеше да бъде велико нещо, а тайна, прикривана така силно в едно такова общество, бе още по-ценна.

„Какво, по дяволите, става?“ — чудеше се Номури.

— Ето ги. — Наблюдателният пост посочи и адмирал Сато вдигна бинокъла си. Разбира се, ясното тихоокеанско небе осветяваше върховете на мачтите на водещите, изпратени за прикритие кораби. По силуета на надстройката приличаха на фрегати FFG-7. Сега картината на радара беше ясна — класически кръгов строй с фрегати във външния пръстен, в по-вътрешния — разрушители и сетне два-три кръстосвача със системи „Егида“, които не се различаваха много от неговия флагмански кораб. Той погледна часовника. Американците току-що бяха поставили утринната вахта. Въпреки че бойните кораби винаги държаха хора на вахта, истинските задачи се извършваха през деня, а сега хората сигурно ставаха от койките, взимаха душ и отиваха на закуска.

Видимият хоризонт бе на около дванадесет морски мили разстояние. Ескадрата му от четири кораба се отправяше на изток е тридесет и два възла, възможно най-добрата им постоянна скорост. Американците се движеха на запад с осемнадесет.

— Предай на ескадрата чрез сигналните светлини: „Изравнете корабите.“

Главната сателитна релейна станция на Сайпан се намираше встрани от „Бийч роуд“, в близост до мотел „Сън ин“, и функционираше чрез „Майкро Телеком“. Представляваше съвсем обикновена, невоенна сграда, построена с основната цел да ги предпазва от есенните тайфуни, които редовно връхлитаха острова. Десет войници, водени от някакъв майор, се изкачиха до главния вход и успяха да влязат направо, след което пристъпиха към пазача, който просто нямаше представа какво става и, отново, дори не се опита да посегне към оръжието си. В командата имаше и един капитан, обучен за работа със сигнали и съобщителни средства. Той трябваше само да посочи различни апарати в централната контролна зала. Телефонните и други връзки, препращани чрез тихоокеанските спътници от Сайпан до Америка, бяха прекъснати, а тези с Япония (те минаваха през друг сателит и бяха подсигурени с телеграфен кабел) бяха запазени. При този час нямаше нищо чудно, че в момента не се провеждаше нито един телефонен разговор с Америка. Тишината щеше да се запази още доста време.

— Кой сте вие? — попита жената на губернатора.

— Трябва да се видя със съпруга ви — отговори подполковник Сасаки. — Спешно е.

Истинността на думите му беше потвърдена веднага от първия за вечерта изстрел, произведен в момента, когато човекът от охраната на сградата на съда успя да измъкне пистолета си. Той не можа да стреля (един пламенен десантчик се погрижи за това), ала това стигаше на Сасаки, за да се намръщи гневно и мине грубо покрай жената. Той видя губернатора, идващ към вратата по хавлия.

— Какво си позволявате?

— Вие сте мой пленник — заяви Сасаки, след като в стаята вече имаше още трима мъже и бе ясно, че не е крадец. Подполковникът се почувства притеснен. Никога преди не беше правил такова нещо и макар да бе професионален войник, културата му, както всяка друга, гледаше неодобрително на нахлуването в чужд дом, независимо от причината. Откри, че се надява изстрелите, които току-що чу, да не са били фатални. Хората му имаха такива заповеди.