Том Клэнси - Дълг на честта

— …между народа на Русия и народа на Америка — завърши тоста си домакинът, президентът Грушевой, в отговор на речта на госта си, президента Дърлинг, както изискваше протоколът.

Те вдигнаха чаши и се чукнаха. Райън пропусна една-две капки водка през устните си. Даже с тези подобни на напръстници чаши човек можеше да загуби сметката (келнерите бяха навсякъде и ги допълваха), а тостовете тепърва започваха. Никога не бе присъствал на толкова… разпусната официална проява. Присъстваше цялата дипломатическа общност или поне посланиците на всички важни страни. Японският посланик изглеждаше особено общителен и щъкаше от маса на маса, за да размени по няколко думи.

Следващ се изправи държавният секретар Брет Хансън, вдигна чаша и засрича подготвената си ода за далновидното руско външно министерство, като възхваляваше сътрудничеството им не само със Съединените щати, но и с цяла Европа. Джак погледна часовника си. 22,03 местно време. Вече беше обърнал три чаши и половина, а се смяташе за най-трезвения човек в залага. Кати започваше да се кикоти малко повече. Това не се бе случвало много отдавна и той знаеше, че ще я подкача години наред.

— Джак, не ти ли се услажда водката ни? — попита Головко. Той също се наливаше здравата, обаче, изглежда, бе свикнал.

— Не искам да изляза глупак — отвърна Райън.

— Ще ти бъде трудно, приятелю — отбеляза руснакът.

— Говорите така, защото не сте омъжен за него — подхвърли Кати с пламъче в очите си.

— Я чакай малко — каза в Ню Йорк един специалист по облигациите на компютъра си. Фирмата му управляваше няколко големи пенсионни фонда, които отговаряха за социалните осигуровки на над един милион синдикатни работници. Върнал се току-що от обичайния обяд в любимото си заведение за деликатеси, той предлагаше съкровищни бонове на ниски цени по нареждане „отгоре“ и засега те просто си стояха и чакаха купувач. Защо? Появи се предпазлива поръчка от френска банка, очевидно за да бъде спънат инфлационният натиск върху франка. Ставаше дума само за милиард, предложен при едно и седем тридесет и втори под първоначалната стойност: международният еквивалент на въоръжен грабеж. Той обаче забеляза, че „Колумб“ бе стиснал зъби и беше взел франковете, обръщайки ги почти веднага в германски марки като свой предпазен ход. Тъй като все още смилаше сандвича си с осолено говеждо, мъжът почувства как обядът му се превръща в ледена оловна топка.

— Някой да се освобождава от долари? — попита той дилъра до него.

— Точно така изглежда — отговори тя. За един час уговорените сделки с премии с долари бяха паднали под максималната позволена граница за ден, след като растяха цяла сутрин.

— Кой?

— Който и да е, „Ситибанк“ току-що получи нож в гърба. Тези на „Химическа банка“ също падат.

— Да е някаква корекция? — запита се гласно той.

— Корекция ли? Каква и защо?

— Какво да правя тогава? Да купувам? Да продавам? Да се покрия? — Трябваше да вземе решение. Поверени му бяха дългогодишните спестявания на истински хора, които да пази, но той не разбираше промяната на пазара. Нещата отиваха по дяволите, а не знаеше защо. За да върши работата си правилно, трябваше да разбере.

— Все още се движат на запад, за да се срещнем, Шохо — съобщи оперативният командир на флотилията на адмирал Сато. — Скоро трябва да се появят на радара ни.

— Хай. Благодаря, Иса — отвърна Сато, като сега показа доброто си настроение. Направи го нарочно, искаше хората му да го видят такъв.

Американците спечелиха учението, което едва ли бе изненада. Не беше чудно и че моряците бяха донякъде потиснати от резултата. След всичките тренировки и подготовка те бяха формално унищожени и възмущението, което изпитваха, макар и не особено професионално, бе съвсем човешко. „Отново — мислеха си те. — Американците ни прекараха отново.“ Това устройваше адмирала. Бойният им дух беше един от най-важните фактори в операцията, която, въпреки че екипажът не знаеше, не бе приключила, а всъщност тъкмо щеше да започне.

Явлението, започнало от съкровищните бонове, сега засягаше всички открито продавани банкови книжа дотолкова, че директорът на „Ситибанк“ свика пресконференция, за да изкаже протест срещу краха на своите акции, като се позова на последния официален отчет на печалбите и на доказуемото финансово благосъстояние на една от най-големите банки в страната. Никой не искаше да чуе. По-добре да го бяха посъветвали да се обади на шепа подбрани хора, но това също можеше да не подейства.