Единственият банкер, който би могъл да спре събитията в този ден, изнасяше реч в един централен клуб, когато пейджъррът му се включи. Казваше се Уолтър Хилдебранд, президент на нюйоркския клон на Банката на федералния резерв и втори в йерархията, веднага след човека, управляващ седалището във Вашингтон. Сам наследил огромно богатство и въпреки това започнал от дъното на финансовия отрасъл (макар и тогава да живееше в удобна дванадесетстайна сграда), докато си извоювал мястото на върха, Хилдебранд си бе заслужил и сегашния пост, на който гледаше като на най-добрата възможност да служи истински на обществото. Изкусен финансов аналитик, той издаде книга, разглеждаща катастрофата на деветнадесети октомври 1987 г. и заслугата на предшественика му в нюйоркския клон Джери Лорниган за спасяването на пазара. Тъкмо когато приключи речта си за последствията от Реформения търговски декрет, той погледна пейджъра, в чието съобщение да се обади в службата нямаше нищо чудно. Учреждението обаче се намираше само на няколко преки и реши да се върне пеша, вместо да се обади, при което щеше да разбере, че трябва да отиде до Нюйоркската фондова борса. Това не би променило нещата.
Хилдебранд излезе от сградата сам. Бе ясен и прохладен ден, подходящ за разходка, от която да улегне обядът му. Не беше си правил труда да наема телохранител, както някои от предшествениците му, въпреки че имаше разрешително за оръжие и понякога се възползваше от него.
Улиците в южната част на Манхатън са тесни и натоварени, пълни предимно с камиони за доставки и жълти таксита, които се стрелкат от ъгъл на ъгъл като състезатели от Формула-1. Тротоарите бяха не по-малко тесни и пренаселени. Просто да се разхождаш, означаваше да криволичиш, като отстъпваш много пъти встрани. Най-свободният път често се оказваше този най-близо до бордюра и Хилдебранд пое именно по него, като се движеше толкова бързо, колкото позволяваха обстоятелствата, за да се добере по-скоро до службата си. Той не забеляза присъствието на мъжа само на метър зад него, добре облечен, с тъмна коса и обикновена физиономия. Просто трябваше да се изчака подходящият момент, а естеството на движението тук правеше идването на този момент неизбежно. Това носеше облекчение на тъмнокосия мъж, който не искаше да използва пистолета си при изпълняването на договора. Не обичаше шума, защото той привличаше погледите. Външният вид можеше да се запомни и макар да планираше след малко повече от два часа да лети към Европа, предпазливостта никога не е излишна. И така главата му се въртеше като на ос. Той наблюдаваше движението отпред и отзад и подбираше внимателно момента.
Приближаваха към ъгъла на „Ректър“ и „Тринити“. Светофарът отпред светна зелено и позволи на шестдесетметрова поредица от автомобили да профучи напред още шестдесет метра. Сетне светофарът отзад също смени цветовете и освободи насъбраната енергия на същия брой автомобили. Част от тях бяха таксита, които тръгнаха особено бързо, понеже таксиметровите шофьори обичат да сменят лентите. Едно жълто такси се стрелна вдясно от светофара. Идеална възможност. Тъмнокосият ускори крачка и като се озова непосредствено зад Хилдебранд, трябваше само да го бутне. Президентът на нюйоркския клон на Банката на федералния резерв се препъна в бордюра и падна на улицата. Таксиметровият шофьор го видя и завъртя волана, даже преди да е успял да изругае, ала не достатъчно силно. При все това мъжът с балтона от камилска вълна имаше късмет. Таксито спря толкова бързо, колкото му позволиха наскоро подменените спирачки, и скоростта при удара нямаше и тридесет километра в час, но се оказа достатъчна, за да катапултира Уолтър Хилдебранд на около девет метра и да счупи гръбнака му в стоманен уличен стълб. Някакъв полицай от другата страна на улицата реагира веднага и повика линейка по радиостанцията си.
Чернокосият мъж се смеси отново с тълпата и се отправи към най-близката спирка на метрото. Не знаеше дали човекът е мъртъв или не. Бяха му казали, че всъщност не е необходимо да го убива, което тогава изглеждаше странно. Хилдебранд бе първият банкер, когото беше помолен да не убива.
Полицаят, кръжащ около падналия бизнесмен, долови непрекъснатото писукане на пейджъра. Щеше да се обади на изписания номер веднага щом линейката пристигнеше. Основната му грижа в момента бе да слуша протестите на шофьора, че вината не е негова.
Експертните системи „знаеха“, че когато банковите ценни книжа се обезценяват бързо, доверието в самите институции неизменно се разклаща силно и хората започват да обмислят изтегляне на парите си от банките, които изглеждат застрашени. Това на свой ред щеше да принуди банките да притиснат длъжниците си да изплатят заемите. Или (което беше по-важно за експертните системи и за способността им да преценяват пазара с няколко минути по-бързо от всеки друг), понеже банките се превръщаха в институции за инвестиции, те трябваше да ликвидират собствените си финансови авоари, за да задоволят нуждите на вложителите, искащи си обратно парите. Банките по принцип бяха предпазливи инвеститори на пазара за ценни книжа, които се придържаха най-вече към водещите акции и други банкови облигации, и затова следващият срив според компютрите щеше да е на големите емисии и особено на тридесетте наблюдавани акции, определящи средната стойност на индустриалния индекс Дау Джоунс. Както винаги, заповедта беше първо да се открие тенденцията и да се действа, за да се защитят така фондовете, които големите институции трябваше да пазят. Разбира се, тъй като всички институции използваха принципно еднакви експертни системи, те всички предприеха ходовете си на практика по едно и също време. При вида на само една мълния в прекалена близост до стадото всички негови членове започнаха да се отделят от него в една и съща посока. Отначало бавно, но се отделяха.
Читать дальше