Том Клэнси - Дълг на честта

Във всичко случило се нямаше никаква логика. Доларът би трябвало да е стабилен и да стане още по-силен след няколко незначителни гръмотевици. „Ситибанк“ току-що бе предала добър, ако не грандиозен официален отчет за печалбите си, „Химическа банка“ по принцип също беше в добро състояние след няколкото ръководни рокади, но ценните им книжа паднаха рязко и бързо. Според компютърните програми съчетанието от тези фактори означаваше нещо много лошо, а експертните системи никога не грешаха, нали? Основаваха се на прецизни исторически данни и виждаха в бъдещето по-добре от хората. Компютърните дилъри вярваха на моделите, макар че не виждаха причините, накарали ги да направят препоръките, изписани на мониторите им. По съвсем същия начин обикновените граждани сега гледаха новините и знаеха, че става нещо лошо, без да разбират защо то е лошо, и се чудеха какво, по дяволите, да предприемат.

„Професионалистите“ бяха не по-малко неориентирани от обикновените граждани, хващащи кратките новини по телевизията и радиото, или поне така изглеждаше. Всъщност за тях бе много по-лошо. Да разбират математическите модели така добре по-скоро им пречеше, отколкото им помагаше. За средностатистическия гражданин онова, което виждаше, беше най-напред неразбираемо и затова малцина предприемаха някакви действия. Те наблюдаваха и чакаха или в много случаи просто свиваха рамене, тъй като си нямаха собствени акции. В действителност имаха, но не го знаеха. Банките, застрахователните компании и пенсионните фондове, които ръководеха парите на гражданите, заемаха силни позиции на борсата. Всички тези институции се управляваха от „професионалисти“, чието образование и опит им подсказваха, че трябва да изпаднат в паника. И те наистина се паникьосаха и сложиха началото на един процес, който обикновеният човек скоро разпозна. Именно тогава започнаха телефонните обаждания на отделни лица и нанадолнището стана по-стръмно за всички.

Положението, което вече бе плашещо, се влоши. Първите обаждания бяха на възрастни хора — такива, които гледаха телевизия през деня и постоянно бъбреха по телефона, като споделяха страховете си и шока от това, което виждаха. Мнозина бяха вложили спестяванията си в компании с взаимни фондове, понеже носеха по високи печалби от банковите сметки. По същата причина в бизнеса бяха навлезли и банките, за да защитят собствените си приходи. Общите капитали сега търпяха тежки удари и макар за момента те да се ограничаваха главно с водещите ценни книжа, когато се обадиха самостоятелни клиенти, желаещи да получат парите си в брой и да ги изтеглят, на институциите се наложи да разпродадат все още незасегнати емисии, за да компенсират загубите от другите, които трябваше да са сигурни, ала не бяха. На практика те се освобождаваха от акциите си, запазили до този миг стойността си, за което си имаше вечен афоризъм: „Много пари на вятъра.“ Той почти идеално описваше онова, което трябваше да сторят.

Неизбежният резултат беше всеобща паника и обезценяване на всяка една емисия по всички борси. До три часа този следобед индексът Дау падна със сто и седемдесет пункта. Показателят „500-те стандартни и слаби акции“ в действителност показваше по-лоши резултати, обаче индексът на НАДАК бе най-зле, след като самостоятелни инвеститори от цяла Америка започнаха да набират безплатните номера на компаниите с взаимни фондове.

Шефовете на всички борси проведоха съвещание заедно със събраните членове на Комисията за ценни книжа и валута във Вашингтон и в първите десет минути на объркване всички настояваха за отговори на същите въпроси, които останалите задаваха в същото време. Абсолютно нищо не беше постигнато. Държавните служители поискаха най-новата информация, като фактически питаха много близо ли е стадото до ръба на каньона и с каква бързина се приближава към бездната, ала не допринесоха с нищичко за връщането на добитъка на безопасно място. Управителят на Нюйоркската фондова борса устоя на инстинкта си да прекрати или някак да забави търгуването. За времето, в което говореха (някакви си двадесет МИНУТИ), ИНДЕКСЪТ Дау намаля с още деветдесет пункта, след като бе падал неудържимо двеста пункта, и сега сривът клонеше към триста. След като членовете на Комисията за ценни книжа и валута се оттеглиха, за да проведат своя вътрешна конференция, шефовете на борсите нарушиха държавните ръководни принципи и обсъдиха предприемането на ответни действия, но колкото и голяма да беше общата им компетентност, вече нямаше какво да се направи.