Том Клэнси - Дълг на честта

— Рик, при мен възникна проблем!

Рик Бернард, главният системен оператор, се приближи и погледна монитора, за да потърси причината за предупредителния звънец.

Последната сделка, която можеха да възстановят, станала точно на обед същия ден, беше на „Атлас Милакрон“ — компания за металообработващи машини, устремила се високо заради поръчките от автомобилните компании с шест хиляди акции на стойност четиридесет и осем и една втора. Тъй като „Атлас“ бе регистрирана на Нюйоркската фондова борса, ценните й книжа се бележеха с трибуквен акроним, в случая АМН. Националната асоциация на дилърите за автоматична котировка използваше четирибуквени комбинации.

Означението от цифри и букви, следващо веднага след AMH 6000 48 и 1/2, беше AAA 4000 67 и 1/8, а под него идваше AAA 9000 51 и 1/4. Фактически всички данни надолу, въведени след 12,00,01, представляваха същата трибуквена, безсмислена комбинация.

— Превключи на „Бета“ — каза Бернард. Файлът в паметта на първата подпомагаща компютърна система бе извикан. — Дай надолу.

— По дяволите!

За пет минути всички системи бяха проверени. Навсякъде записът на всяка една сделка представляваше безсмислица. Нямаха нито един достъпен запис на която и да е от сделките, сключени след дванадесет на обед. Нито търговска къща, нито институция или частен вложител можеха да разберат какво са купили или продали, от или на кого и за колко, и следователно никой не можеше да знае с колко пари разполага за други сделки или пък за да си купи някои бакалски стоки през почивните дни.

Тържеството се разтури след полунощ. Официалното развлечение беше балет. „Болшой театър“ не бе загубил магията си, а разположението на залата позволяваше на гостите да виждат танцьорите много по-отблизо, отколкото някога е било възможно. Аплодисментите бяха толкова бурни, че ръцете им почервеняха и ги заболяха при последния бис, след който дойде време охраната да помогне на поверениците си да излязат. Райън забеляза, че походката почти на всеки беше нестабилна и че със сигурност той е най-трезвеният от всички в залата, включително и жена му.

— Какво мислиш, Дага? — попита Райън специалния агент Хелън д’Агустино. Личният му бодигард взимаше връхните им дрехи.

— Мисля си, че бих искала да мога поне веднъж да празнувам с шефовете. — Сетне тя поклати глава като родител, разочарован от децата си.

— О, Джак, утре ще се чувствам кошмарно — заяви Кати. — Водката тук бе прекалено пивка.

— Предупредих те, скъпа. Освен това — добави съпругът й хапливо — вече е утре.

— Извинете ме, трябва да помогна на СКАЧАЧА. — Това беше секретното кодово име на президента, нещо като жест към живота му на парашутист.

Райън се изненада, когато видя, че пред вратите чакаше американец в обикновено делово облекло; официалната вечеря изискваше смокинги — още една неотдавнашна промяна в руската социална среда.

— Какво има?

— Доктор Райън, трябва да видя президента незабавно.

— Кати, би ли почакала тук за момент? — После се обърна към представителя на посолството: — Последвайте ме.

— О, Джак… — измрънка жена му.

— Имате ли го написано? — попита Райън и протегна ръка.

— Заповядайте, сър.

Джак взе получените по факс листове и ги зачете, докато прекосяваше залата.

— Боже Господи! Хайде. — Президентът Дърлинг все още си бъбреше с президента Грушевой, когато Райън се появи, следван по петите от по-нисшия служител.

— Какво парти, Джак! — отбеляза доволно Дърлинг. Сетне изражението му се промени. — Проблеми ли?

Той кимна и придоби вида си на съветник.

— Трябва да се видим с Брет и Бъз, господин президент. Веднага.

— Ето ги. — Радарът „ШПИОНИН-1D“ на „Муцу“ оцвети предния край на американската ескадра върху набраздения от линии екран. Контраадмирал (шохо) Сато погледна своя оперативен командир с безчувствено изражение, което не говореше нищо на останалия офицерски състав, обаче означаваше много за капитана I ранг (иса), който знаеше каква е истинската цел на учението ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН. Сега бе моментът да обсъдят въпроса с командира на разрушителя. „Двете бойни групи ги делят сто и четиридесет морски мили и ще се срещнат на уреченото място късно следобед“ — мислеха си двамата командири, като се питаха как ли ще реагира на новината командирът на „Муцу“. Не че имаше голям избор.

Десет минути по-късно един сочо, или главен старшина, излезе на палубата на левия борд да провери торпедните апарати, заредени с торпеда модел 68. Като отвори първо контролния люк в основата на стойката, той направи електронен диагностичен тест на всички три торпеда в трите тръби. Доволен от резултата, старшината залости люка и един по един отвори задните капаци на всяка тръба, за да махне застопоряващите части от винтовете на всички торпеда модел 50. Той беше ветеран с двадесетгодишна морска практика и приключи задачата си за по-малко от десет минути. После вдигна инструментите си и се премести на десния борд, за да повтори процедурата със същото пусково съоръжение от другата страна на разрушителя. Нямаше представа защо му бе наредено да извърши това, а и не попита.