Том Клэнси - Дълг на честта

Нещата можеха да бъдат направени другояче. Всеки запис за продажба или покупка би могъл да се препраща веднага, но така се стигаше до безредие. Самото количество административна работа би претоварило възможностите на целия отрасъл. Вместо това съществуваше ДКД, което имаше за цел да превърне хаоса в ред. В края на всеки ден сделките се систематизираха по търговски къщи, по емисии на акциите и по клиенти в йерархичен ред, за да може всяка къща да напише определен брой чекове — прехвърлянето на капитали се правеше главно по електронен път, обаче принципът си оставаше. По този начин брокерските къщи си спестяваха административни разходи и същевременно създаваха многобройни начини, по които всеки участник в играта да може да проследи и да оцени собствената си дейност с цел вътрешни финансови ревизии и по-нататъшно математическо моделиране на пазара като цяло. Макар привидно това да бе невъобразимо сложна операция, използването на компютри я правеше също толкова рутинна и далеч по-ефикасна от проследяването на записите в спестовна книжка.

— Опа, някой се отървава от „Ситибанк“ — отбеляза системният оператор.

Партерът на Нюйоркската фондова борса беше разделен на три части, най-голямата от които някога е представлявала гараж. Строеше СЕ ЧЕТВЪРТА ТЪРГОВСКА ЗАЛА И МЕСТНИТЕ ЛОШИ ПРОРОЦИ ВЕЧЕ ПОДМЯТАХА, ЧЕ ВСЕКИ ПЪТ, КОГАТО БОРСАТА Е УВЕЛИЧАВАЛА РАЗМЕРИТЕ СИ, СЕ Е СЛУЧВАЛО НЕЩО ЛОШО. СЪСТАВЕНО ОТ ЕДНИ ОТ НАЙ-РАЦИОНАЛНИТЕ И ЗДРАВОМИСЛЕЩИ БИЗНЕСМЕНИ В СВЕТА, ТОВА ОБЩЕСТВО ОТ ПРОФЕСИОНАЛИСТИ СИ имаше своите служебни суеверия. На партера всъщност бяха събрани отделни фирми и всяка от тях работеше по дадена специалност и отговаряше за определен брой емисии, групирани по вид. Например една фирма можеше да работи с осем до петнадесет фармацевтични емисии. Друга боравеше със сходен брой банкови ценни книжа. Истинската функция на Нюйоркската фондова борса бе да осигури ликвидност и също така постоянен критерий. Хората можеха да купуват и продават акции навсякъде, от адвокатската кантора до трапезарията на някой извънградски клуб. Повечето сделки с основните ценни книжа ставаха в Ню Йорк, защото… Просто ставаха в Ню Йорк, и толкова. Нюйоркската фондова борса беше най-стара. Съществуваха също Американската фондова борса и по-новата Национална асоциация на дилърите за автоматична котировка, чието неудобно име се компенсираше от компактен акроним — НАДАК. Нюйоркската фондова борса имаше най-традиционната организация и човек би казал, че са я натикали с писъци в света на автоматизацията. Малко високомерна и назадничава (смятаха, че другите пазари са от ниска класа, а те са от висока), тя беше пълна с професионалисти, които прекарваха почти целия ден в кабинките си, като следяха различни екрани, купуваха и продаваха и подобно на търговските къщи си изкарваха прехраната от разликата между най-ниската и най-високата цена. Ако финансовият пазар и вложителите бяха стадото, то те бяха каубоите и задачата им бе да наблюдават зорко нещата, да установяват стандартните цени, с които всеки правеше справки, да пазят стадото организирано и мирно, а в замяна най-добрите от тях си докарваха много добри пари и така компенсираха за работната среда, която в най-добрия случай беше хаотична и неприятна, а в най-лошия удивително напомняше на това човек да се изпречи пред панически бягащи животни.

Първоначалният тътен от това паническо бягство вече се чуваше. Разпродаването на съкровищни бонове бе съобщено на партера навреме и хората там си размениха нервни погледи и поклатиха глави пред безразсъдното развитие. После те научиха, че Федералният резервен фонд реагира енергично. Увереното изявление на председателя не можеше да прикрие безпокойството му, пък и така или иначе нямаше значение. Малцина продължиха да слушат изявлението след обявяването на промяната в сконтовия процент. Това беше новината. Останалото бе упражняване на контрол и инвеститорите не го взимаха под внимание, тъй като предпочитаха да разчитат на собствения си анализ.

Нарежданията за продажби започнаха да пристигат. Дилърът, чиято специалност бяха банковите ценни книжа, беше слисан от обаждането на „Колумб груп“, ала чувствата му не бяха от значение. Той обяви, че разполага с „петстотин Сити за три“, като имаше предвид петстотин хиляди акции на Първа национална нюйоркска банка „Ситибанк“ за по осемдесет и три долара, цели два пункта под фиксираната цена — явен опит за бързо отърваване от тях. Цената бе добра и примамлива, обаче пазарът се поколеба малко, преди да ги разграби, и то за „два и половина“.