Том Клэнси - Дълг на честта

— Какво, по дяволите, става тук? — попита един от управителите на Федералния резервен фонд. Целият управителен съвет, формално известен като Комисия по свободния пазар, се беше събрал около един-единствен компютърен монитор и следеше тенденцията, като отказваше да повярва на очите си. Нямаше никаква причина, която някой можеше да измисли за този хаос. Добре де, имаше тревога около Килти, но той бе само вицепрезидент. Финансовият пазар се колебаеше нагоре-надолу известно време и поради продължителното объркване относно последствията от Реформения търговски декрет. Ала каква зла сила беше това? Знаеха и без да го обсъждат, че проблемът съществува и че можеше никога да не разберат какво става. Понякога нямаше логично обяснение. Понякога нещата просто се случваха, както стадо добитък решава да се и втурне в паническо бягство, без търговците на говеда да виждат някаква причина. Когато доларът се сгромоляса с цели сто основни пункта, тоест един процент от стойността му, всички те влязоха в неприкосновената си заседателна зала и насядаха. Разискването беше бързо и решително. Хората панически се освобождаваха от долари. Трябваше да ги спрат. Вместо планираното за края на работния ден покачване с половин пункт на сконтовия процент те щяха да го увеличат с цял пункт. Всъщност едно стабилно малцинство предложи повече, но се съгласиха на компромис. Щяха да го обявят веднага. Началникът на рекламния отдел към Федералния резервен фонд изготви изявление, което председателят да прочете пред отзовалите се на повикването новинарски екипи и което да излезе по всяка електронна информационна мрежа.

Когато брокерите се върнаха по бюрата си следобед, сравнително спокойният петък бе нещо съвършено различно. Всеки офис разполагаше с информационно табло със стенографирани съобщения за вътрешните и международните събития, защото тези неща влияеха на пазара. Известието, че държавата е повишила сконтовия процент с цял пункт, шокира повечето търговски зали и въдвори двадесет-тридесет секундно мълчание, накъсано от няколко ругатни. Изкусните дилъри, творящи с компютрите си, забелязаха, че пазарът вече реагира. Повишаването на сконтовия процент беше сигурен предвестник за кратко спадане на индекса Дау, както тъмните облаци предизвестяваха дъжд. Тази буря нямаше да е приятна.

Големите търговски къщи, „Мерил Линч“, „Лехман брадърс“, „Пруденшъл-Бах“ и всички останали бяха силно автоматизирани и организирани по подобен начин. Почти във всички случаи имаше една голяма зала с редици компютърни терминали. Размерите на залата неизменно се определяха от формата на сградата и високо платените специалисти бяха натъпкани вътре почти като в японско корпоративно учреждение, само дето в американските бизнесцентрове пушенето беше забранено. Малцина от мъжете носеха саката си, а повечето от жените бяха с маратонки.

Всички те бяха много интелигентни, макар че образованието им би учудило случайния посетител. Някога пълно с възпитаници на бизнесколежите в Харвард и Уортън, новите екипи от „научни гении“ бяха съставени най-вече от хора с научни титли, особено в областта на математиката и физиката. Масачузетският технологически институт бе сегашното предпочитано заведение, както и шепа други. Причината беше, че всички търговски къщи имаха компютри, а компютрите използваха изключително сложни математически модели, за да анализират и същевременно да предвидят състоянието на пазара. Моделите се основаваха на щателни исторически проучвания, проследяващи Нюйоркската фондова борса чак до времето, когато е била разположена под сянката на едно платаново дърво. Екипи от историци и математици бяха начертали всеки ход на пазара. Тези архиви бяха анализирани, сравнени с всички възможни за определяне външни фактори и бяха получили математически изведен критерий за реалност, като резултатът бе поредица от много прецизни и нечовешки заплетени модели на начина, по който е действал, действа и ще действа пазарът. Всички тези данни обаче бяха посветени на идеята, че заровете наистина имат памет — любима, ала погрешна концепция на собствениците на казина.

Трябваше да си математически гений, както казваха всички (и особено математическите гении), за да разбереш как функционират нещата. В повечето случаи по-старите „кокали“ стояха настрана. Хора, научили занаята в бизнесучилища, или дори такива, започнали като чиновници и изкачили йерархичната стълба само с труд и акъл, отстъпиха място на новото поколение… без да съжаляват особено. Жизненият период на един компютърен оператор бе около осем години. Темпото на борсата беше убийствено и освен да си млад и интелигентен, трябваше и да си млад и глупав, за да оцелееш тук. Ветераните, проправили си път нагоре с много труд, оставяха на младоците компютърната част, тъй като самите те бяха бегло запознати с техниката, и поемаха ролята на хора, които контролират, отбелязват тенденциите, утвърждават корпоративната политика и по принцип се държат като добри чичковци към новаците, възприемащи ръководния персонал като изкуфели старци, при които изприпкваха в тежки моменти.