Том Клэнси - Дълг на честта

Вследствие на това всъщност никой ЗА НИЩО не отговаряше с изключение може би на компютърните шаблони, но пък всеки използваше един и същ модел. Те имаха някои различни нотки, понеже експертите, които ги бяха създали, са били инструктирани от всяка търговска къща да им предложат нещо специално. Това водеше до благополучие за експертите, които за всеки клиент вършеха принципно една и съща работа, обаче на всички им определяха цени като за уникален продукт.

Резултатът на военен език бе една и съща и неизменна работна доктрина в цялата индустрия. Нещо повече: това беше една работна философия, която всеки знаеше и разбираше само отчасти.

„Колумб груп“, едно от най-големите дружества с взаимни фондове, си имаше собствени компютърни шаблони. Контролиращи милиарди долари, трите й основни фонда — „Ниня“, „Пинта“ и „Санта Мария“ — можеха да купуват големи портфейли акции на най-ниски цени и точно с тези сделки да повлияят на стойността на отделните емисии. Тази огромна пазарна сила на свой ред се командваше от всичко на всичко зрима души и топа трио докладваше на четвърти човек, който вземаше всички наистина важни решения. На останалите „гении“ на фирмата им плащаха, оценяваха ги и ги повишаваха според способността им да дават добри препоръки на началниците. Сами по себе си те нямаха никаква власт. Думата на шефа бе закон и всички смятаха, че това е в реда на нещата. Шефът винаги беше човек, вложил собственото си състояние в групата. Всеки негов долар бе равен по стойност на този на най-дребния инвеститор, каквито ги имаше с хиляди. Поемаше същите рискове, жънеше същите печалби и от време на време понасяше същите загуби като долара на всеки друг. В действителност това беше единствената гаранция, заложена в цялата търговска система. Най-низкият грях в брокерския бранш бе да поставиш собствените си интереси над тези на вложителите ти. Само като сложиш своите интереси наравно с техните, имаше гаранция, че всички сте заедно в играта. Тогава незначителните хора, ни най-малко неразбиращи как функционира пазарът, черпеха сигурност от идеята, че големите клечки, които разбират, се грижат за всичко. Нямаше голяма разлика от американския Запад в края на деветнадесети век, където собствениците на малки скотовъдни ферми поверявали мъничките си стада на големите скотовъдци, за да бъдат прекарани до снабдителните станции.

В 13,50 „Колумб груп“ предприе първия си ход. Като свика най-важните си хора, главният заместник на Райзо Ямата накратко обсъди внезапното сриване на долара. Всички кимнаха с глава. Беше сериозно. „Пинта“, средният фонд от флотилията, разполагаше с добър резерв от съкровищни бонове — винаги хубаво място да си вложиш парите в очакване на по-добра възможност. Стойността на тези облигации падаше. Той оповести, че нарежда незабавно да бъдат заменени за германски марки, отново най-стабилната валута в Европа. Управителят на „Пинта“ кимна, вдигна телефона и даде заповедта, с което бе извършена поредната огромна сделка, първата от американски търговец.

— Не ми харесва как върви този следобед — каза сетне вицепрезидентът на компанията. — Искам всички да са ми подръка. — Всички закимаха отново. Буреносните облаци се приближаваха и стадото ставаше неспокойно от първите мълнии. — Кои банкови ценни книжа са уязвими при слаб долар? — Вече знаеше отговора, ала етикетът изискваше да попита.

— „Ситибанк“ — отвърна управителят на „Ниня“. Той отговаряше за управлението на фондовете с основни ценни книжа. — Имаме цял тон от акциите им.

— Започвайте дъмпинг — нареди вицепрезидентът, като използва американския израз. — Не ми харесва начинът, по който банките са изложени на риск.

— От всичко ли да се отървем? — Управителят се изненада. „Ситибанк“ току-що предаде много добър тримесечен официален отчет.

Последва сериозно кимване.

— От всичко.

— Но…

— От всичко — повтори тихо вицепрезидентът. — Веднага.

Засилената търговска дейност бе забелязана в Депозитното контролно дружество от персонала, имащ за задача да отбелязва всяка сделка. Целта им бе да сверят и сортират всичко в края на търговския ден, да отбележат кой купувач е купил еди-кои си акции и от кой продавач, и да нанесат паричните трансфери в нужните банкови сметки, като фактически играеха ролята на автоматичен счетоводител за целия пазар на ценни книжа. Мониторите им показваха нарастващото темпо на дейността, обаче всички компютри работеха със софтуера на Чък Сърлс „Електра-Клърк 2.4.0.“ и моделите „Статус“ ги следваха. От всяка машина излизаха три кабела. Единият се свързваше с мониторите. Друг стигаше до подпомагащият магнетофон, а третият до принтер — основното, но най-неудобно средство за запазване на информация. Естеството на междусистемните връзки изискваше всеки извод да е свързан с различна платка вътре в компютрите, ала те всички извеждаха едни и същи данни и затова никой не се притесняваше за непрекъснатата документация. В крайна сметка имаше общо шест машини разделени на две отделни места. Системата беше най-сигурната, която хората можеха да съставят.