Том Клэнси - Дълг на честта

Други азиатски банки последваха примера на тези в Хонконг, а хората във Военната зала наблюдаваха апаратурата си. В петък малко след обяд нюйоркско време, когато в Токио беше два часът и три минути в събота сутринта, те забелязаха, че на пазара се появиха още триста милиона долара в американски облигации на цена, дори по-примамлива от току-що предложената в Хонконг, и те също бяха бързо изкупени от други европейски банкери, за които работният ден и седмицата вече приключваха. Досега не се бе случило нищо фрапиращо и необичайно. Едва тогава японските банки направиха своя ход, напълно прикрити от дейността на другите. Токийските банки също започнаха да разпродават своите американски съкровищни бонове, очевидно предприемащи действия за стабилизиране на йената, или така изглеждаше. Същевременно обаче наличният добавъчен доларов капацитет на целия свят беше изразходван за броени минути. Това можеше да се сметне за чисто съвпадение, ала валутните дилъри (поне тези, които не бяха в обедна почивка в Ню Йорк) сега бяха под тревога заради факта, че всякакви по-нататъшни сделки с тези облигации щяха да нарушат равновесието, колкото и невероятно да бе това при известната стабилност на долара.

Официалната вечеря отразяваше традиционното руско гостоприемство и беше още по-прочувствена поради факта, че празнуваха края на ядрената заплаха, ужасявала две поколения. Патриархът на руската православна църква напяваше дълга и достойна молитва. Хвърлян сам на два пъти в затвора по политически причини, той отправи прочувствен призив за мир и радост и трогна мнозина до сълзи, които скоро след началото на пиршеството пресъхнаха. Имаше супа, хайвер, птиче месо и хубаво говеждо, а също и огромни количества алкохол, които този път всеки волно поглъщаше. Истинската задача на пътуването бе приключена. В действителност не останаха никакви тайни. Утре бе събота и всички щяха да поспят до късно.

— И ти ли, Кати? — попита Джак. Жена му обикновено не пиеше много, но тази вечер тя гаврътваше чашите една след друга.

— Това шампанско е чудесно. — Беше първата й официална вечеря отвъд океана. Тя също прекара хубаво деня с местни очни хирурзи и покани двама от най-добрите редовни професори да дойдат в института „Уилмър“ и да се запознаят с нейното специално отделение. Кати имаше изгледи да спечели наградата „Ласкар“ за приноса си към лазерната хирургия — продукт на единадесет години клинични изследвания, както и причина за отказа й да приеме поста завеждащ катедра, предлаган й два пъти от университета във Вирджиния. Голямата й дисертация, оповестяваща пробива, скоро щеше да бъде публикувана в „Ню Ингланд Джърнал ъф медисин“, и за нея тази нощ и това пътуване също бяха една кулминация.

— Утре ще си патиш — предупреди я мъжът й. Джак подхождаше по-спокойно към всичките питиета, макар че вече бе надхвърлил нормалната си вечерна граница, тоест едно. Присъствал на руски банкети и преди, той знаеше, че именно от тостовете всички щяха да се накиснат. Това беше културен феномен. Руснаците можеха да продължат да пият, когато повечето ирландци са вече под масата (знаеше го от горчив опит), ала по-голямата част от американската делегация или не бе научила този урок, или тази нощ просто не им пукаше. Съветникът по националната сигурност поклати глава. Сто процента щяха да го научат утре сутринта. Точно тогава поднесоха основното меню и напълниха чашите с тъмночервено вино.

— О, Господи, роклята ми ще се пръсне!

— Това сигурно ще увеличи официалните развлечения — отбеляза съпругът й и си навлече свиреп поглед.

— Прекалено сте кльощава — подметна Головко, който седеше до нея, и така показа още един руски предразсъдък.

— А колко големи са децата ви? — попита Елена Головко. Също слаба според руските стандарти, тя бе професор по педиатрия и много приятна компания за вечеря.

— Американски обичай — отвърна Джак, като измъкна портфейла си и показа снимките. — Оливия, наричам я Сали. Това е малкият Джак, а това е последното.

— Синът ви се е метнал на вас, но момичетата са копия на майка си.

Джак се ухили.

— Което също е добре.

Големите търговски компании не са нищо повече от нормални фирми, ала за средностатистическия акционер остава загадка как точно търгуват те. Уолстрийт представляваше обширна колекция от погрешни наименования, като се започне от самата улица, която е широка приблизително колкото задна уличка в повечето американски жилищни райони, и дори тротоарите изглеждат прекалено тесни за пешеходния трафик, който поемат. Когато в една основна търговска къща, като например най-голямата от тях, „Мерил Линч“, постъпеха поръчки за закупуване, брокерите не отиваха да търсят, физически или електронно, някой, желаещ да продаде въпросната емисия. Вместо това всеки ден самата компания купуваше ограничен брой ценни книжа с емисии, за които се смяташе, че ще се търсят, и сетне очакваше потребителски интерес към тях. Купуването на сравнително големи пакети допринасяше за някаква отстъпка, нещо като цена на едро, а продажбите по принцип ставаха на малко по-високи цени. По този начин търговските къщи натрупваха пари от разликата в цените, обикновено около една осма от всеки пункт. Един пункт се равняваше на един долар и следователно една осма беше дванадесет цента и половина. Привидно нищожна възможност за печалба от ценни книжа, при които стойността на една акция понякога можеше да достигне стотици долари, този печалбен минимум се повтаряше ежедневно от много емисии и с времето нарастваше до огромна потенциална печалба, ако нещата вървяха добре. Не винаги обаче потръгваше и имаше възможност и търговските къщи да загубят мащабни суми в един пазар, където цените падат бързо и не според бюджетните им предвиждания. Имаше много афоризми, предупреждаващи за това. На хонконгските големи и активни борси се казваше, че пазарът „се изкачва като ескалатор и пада като асансьор“, но най-основната фраза се набиваше в ума на всеки нов „гений“ на гигантския дилърски партер в централата на „Мерил Линч“, намираща се в западната част на Уолстрийт: „Никога не приемай за дадено, че има купувач за онова, което искаш да продадеш.“ Разбира се, всеки вземаше това за дадено, понеже винаги имаше купувачи, поне що се отнася до периода, който обхващаше общата памет на фирмата, а той беше наистина голям.