Том Клэнси - Дълг на честта

— Това ми напомня, че ти така и не ми изпрати от онова грузинско шампанско — обърна се Джак към Сергей.

— Е, можем да го направим днес. Бих могъл да ти го уредя на добра цена.

— Знаеш ли, преди щеше да се наложи да го откажа от етични съображения.

— Да, зная, че всеки американски служител е потенциален мошеник — подхвърли Головко и се огледа наоколо, за да се увери, че всичко е свършено както трябва.

— Трябва да станеш адвокат. — Джак забеляза, че главният агент на тайните служби минава през вратата и се отправя към мястото си. После попита жена си: — Чудесно място, нали, скъпа?

— Царете са знаели как да живеят — прошепна тя и тогава всички телевизионни прожектори блеснаха. Всички мрежи в Америка прекъснаха програмите си. Часът бе малко неудобен при единайсетчасовата разлика между Москва и американското западно крайбрежие. Проблеми имаше и в Русия, която имаше поне десет свои часови пояса поради фрапиращите си размери и, в случая със Сибир, поради близостта със Северния полюс. Това обаче беше нещо, което всеки искаше да види.

Двамата президенти се появиха сред ръкоплясканията на тристата присъстващи души. Роджър Дърлинг и Едуард Грушевой се срещнаха при махагоновата маса и сърдечно си стиснаха ръцете по начин, характерен само за двама бивши врагове. Дърлинг — бившият войник и парашутист с опит от Виетнам; Грушевой — също бивш войник и военен инженер, един от първите, проникнали в Афганистан. Възпитани да се мразят взаимно в младостта си, сега те щяха да сложат точка на всичко това. В този ден щяха да оставят настрана всички вътрешни проблеми, с които и двамата живееха всеки час от седмицата, тъй като днес техните ръце щяха да променят света.

Домакинът, Грушевой, покани Дърлинг да заеме мястото си, сетне отиде до микрофона.

— Господин президент — започна той с помощта на преводач, от който всъщност нямаше нужда, — за мен е удоволствие да ви посрещна с добре дошъл за първи път в Москва…

Райън не слушаше речта. Беше предвидима до последната фраза. Погледът му се спря на черна пластмасова кутия, поставена на масата точно между столовете на двамата държавни глави. На нея имаше два червени бутона и кабел, водещ надолу към пода. Два телевизионни екрана бяха изправени до близката стена, а в задната част на залата големи телевизионни монитори бяха на разположение на всеки, желаещ да гледа. Те показваха приличащи си картини.

— Страшен начин за поддържане на железопътна линия — отбеляза един майор на тридесет километра от Минот, Северна Дакота. Той току-що затегна последната жица. — Добре, по веригите тече ток. Жиците са свързани. — Единствено прекъсвачът предотвратяваше избухването на експлозивите, а той бе в ръката му. Вече провери всичко лично, цяла рота военна полиция патрулираше из местността, понеже „Приятели на земята“ заплашваха, че ще протестират срещу събитието, като поставят хора при експлозивите, и колкото и да желаеше да взриви тези копелета, щеше да му се наложи да прекъсне електрическата верига, ако това се случеше. „Защо, по дяволите, някой ще протестира срещу това?“ — чудеше се той. Вече си изгуби един час в опити да го обясни на съветския си колега.

— Тук е почти като в степите — рече мъжът и потрепери на вятъра. И двамата гледаха телевизорчето си в очакване на знака.

— Жалко, че политиците ги няма тук, за да изпуснат малко топъл въздух под налягане. — Той отмести ръка от прекъсвача. Защо не можеха просто да побързат?

Руският офицер знаеше достатъчно добре американски английски, за да се засмее на забележката, докато бъркаше в огромния си анорак за една изненада, която пазеше за американеца.

— Господин президент, гостоприемството, което открихме в този велик град, е достатъчно доказателство, че трябва, може и ще има приятелство между нашите два народа, силно точно колкото старата ни вражда, но далеч по-продуктивно. Днес ние слагаме край на войната — заключи Дърлинг и сред топли аплодисменти стисна отново ръката на Грушевой. Двамата мъже седнаха. Странно, ала сега те трябваше да получат заповед от американски телевизионен директор на продукция, който имаше слушалки на главата си и говореше много бързо.

— А сега — чу се на два езика, — ако публиката бъде така добра да се обърне към телевизорите…

— Когато бях лейтенант в сапьорните части — прошепна руският президент, — много обичах да взривявам.

Дърлинг се усмихна широко и наведе главата си към него. Някои неща не бяха за пред микрофоните.