Том Клэнси - Дълг на честта

Санчес вече виждаше корабите: сиви форми на хоризонта. Неприятният стържещ шум в слушалките му подсказа, че е осветен едновременно от търсещ и от огневи радар, което никога не беше радостна новина, дори при учение. Още повече, в случая „врагът“ разполагаше с американски ракети тип земя-въздух „Стандарт“ SM-2, чиито характеристики познаваше добре. Приличаше на клас „Хатакадзе“. Два зенитни радара SPG-51C, само едно ракетно пусково съоръжение. То можеше да насочва само два снаряда едновременно. Неговият самолет изискваше две ракети. Хорнетът бе по-голяма мишена от ракетите „Харпун“, а и не се движеше толкова ниско или толкова бързо като тях. От друга страна, на борда имаше защитен радиозаглушител, който донякъде изравняваше уравнението. Бъд бутна лоста наляво. Беше против правилата за безопасност да лети точно над кораба при такива обстоятелства, така че след няколко секунди той се озова на триста метра пред носа на разрушителя. Прецени, че поне една от ракетите му би улучила, а тази ламаринена кутия тежеше едва пет хиляди тона. Една бойна глава от „Харпун“ щеше да я съсипе и да направи следващата му атака с концентриран огън още по-смъртоносна.

— „Ударник“, тук водачът. Образувайте формация около мен.

— Втори…

— Трети…

— Четвърти… — потвърдиха подчинените му.

„Мина още един ден от живота ми на военноморски пилот“ — помисли си командирът на авиогрупата. Сега можеше да кацне, да влезе в бойния информационен център и да прекара остатъка от следващите двадесет и четири часа в проверяване на резултатите. Просто вече го нямаше онова вълнение. Бе свалял в океана истински самолети и нищо друго не можеше да се сравни с това. Все пак летенето си е летене.

Ревът на самолети отгоре обикновено въодушевяваше. Сато гледаше как последният сив американски изтребител се издига и се отдалечава и вдигна бинокъла си, за да проследи накъде се отправят. Сетне стана и слезе в бойния информационен център.

— Е? — попита той.

— Курсът им е според очакванията. — Оперативният командир на флотилията почука по спътниковата снимка, показваща двете американски бойни групи, които все още плаваха на запад след господстващите ветрове за провеждане на въздушни операции. Фотографията бе само отпреди два часа. Радарната графика сочеше, че американските самолети се насочват към предвиденото място.

— Прекрасно. Моите уважения към капитана, поемете курс едно-пет-пет с максималната възможна скорост. — След по-малко от минута „Муцу“ се разтресе от увеличената двигателна мощност и зацепи по-бързо спокойното тихоокеанско мъртво вълнение за срещата си с американската военноморска част. Разчетът на времето бе важен.

На партера на Нюйоркската фондова борса млад дилър направи грешка при отчитането на акциите на „Мерк“ точно в 11,43,02 източно поясно време. Тя всъщност влезе в системата и акциите се появиха на таблото със стойност двадесет и три и една осма, далеч под настоящата им пазарна цена. След тридесет секунди той въведе отново същата стойност. Този път му се развикаха. Обясни, че проклетата клавиатура е лепкава, и като я измъкна от буксата, я смени с нова. Случваше се често. Хората разливаха кафе и други боклуци на това мръсно място. Корекцията беше въведена веднага и нещата станаха пак нормални. В същата минута нещо подобно се случи с акциите на „Дженеръл мотърс“ и една жена използва същото извинение. Нямаше опасност. Хората в нейната кабина не общуваха кой знае колко с онези, занимаващи се с акциите на „Мерк“. И двамата чиновници нямаха представа какво правят. Просто знаеха, че им плащат петдесет хиляди долара, за да допуснат грешка, която по никакъв начин няма да повлияе на системата. Не им бе известно, че ако не бяха го сторили, имаше други двама дилъри, получили същата сума, за да направят същото нещо десет минути по-късно.

На компютрите „Стратус“ в Депозитното контролно дружество (по-точно на софтуера в тях) бяха отбелязани въведените данни и „великденското яйце“ започна да се мъти.

Всичките камери и прожектори бяха поставени във Владимировската зала на великия Кремълски дворец, традиционното място за приключване на преговори, което Джак бе посетил в едно друго време и при съвсем различни обстоятелства. В две отделни стаи гримираха президента на САЩ и президента на Руската федерация, което вероятно беше по-неприятно за руснака. За Райън нямаше съмнение. Добрият външен вид за пред камерите не бе традиционно изискване към местните политически фигури. Повечето от гостите вече бяха седнали, ала висшите членове на двете официални групи повече можеха да се отпуснат. Последните приготовления бяха почти приключили. Кристалните чаши бяха наредени на подносите, тапите на бутилките с шампанско бяха отвити и чакаха само един знак, за да излетят.