Том Клэнси - Дълг на честта

Те се опитваха да действат хитро и почти успяваха, ала „почти“ всъщност не се броеше в тази игра. Спътниковите снимки бяха разкрили присъствието на три приближаващи корабни групи. Санчес щеше да води ударния екип „Алфа“ срещу голямата, състояща се от осем кораба, всичките разрушители. Две отделни двойки „Томкет“ щяха да поемат патрулните самолети P-3. За пръв път щяха да се впуснат активно в преследването с търсещите си радари вместо под електромагнитно командване. Щеше да е като промушване с рапира… Не, по-скоро като стоварване на голяма и тежка тояга. Накъсани прелитания на радарния самолет „Хоукай“ Е-2С определиха, че японците не са разгърнали изтребителите си до остров Маркъс, което би било хитро, макар и трудно за тях, пък и при всички положения нямаше да могат да излязат с достатъчен брой, за да има това някакво значение, не и срещу две пълни авиокрила от самолетоносачи. Маркъс просто не беше достатъчно голям, като например Сайпан или Гуам. За известно време тази бе последната му абстрактна мисъл. По команда на Бъд по радиовръзката с ниска мощност формацията започна да се разпръсква според внимателно изготвения план.

— Хай. — Сато вдигна вътрешния телефон в командния мостик на „Муцу“.

— Току-що засякохме радиопредаване с малка мощност. Два сигнала, координати едно-пет-седем и едно-девет-пет.

— Време беше — обърна се Сато към оперативния командир. „Мислех си, че никога няма да се наканят да атакуват.“ В истинска военна ситуация той щеше да направи едно. В този случай щеше да направи друго. Нямаше смисъл да позволява на американците да разберат каква е чувствителността на апаратурата му за електромагнитно разузнаване. — Не променяйте нищо.

— Слушам. Все още държим двата въздушни радара. Изглежда, летят в кръг, никаква промяна.

— Благодаря ви. — Сато затвори телефона и посегна към чая си. Най-добрите му специалисти работеха с подслушвателната апаратура за електронно разузнаване и разполагаха със записи на информацията, уловена от всеки сензор, с цел по-късно проучване. Всъщност това бе важното на този етап на учението: да научат всичко възможно за начина, по който американските военноморски сили правят обмислените си атаки.

— Бойни постове? — попита тихо командирът на „Муцу“.

— Няма нужда — отвърна адмиралът, втренчил се замислено в хоризонта, както според него подобаваше на воюващ моряк.

На борда на „Клюки-1“, разузнавателен „Праулер“ EA-6B, екипажът следеше всички радарни и радиочестоти. Те откриха и разпознаха шест свързани търсещи радара, нито един от тях в близост до известното местоположение на японската бойна група. Всички си мислеха, че противникът не допринасяше много за борбата. Обикновено тези игри бяха много по-забавни.

Комендантът на пристанището Танапаг погледна навън от кабинета си и видя голям ферибот за коли, проправящ си път покрай южния край на остров Манагаха. Това бе изненадващо. Той прелисти набързо документите на бюрото си, за да намери телекса, предупреждаващ го за пристигането му. А, да, ето. Сигурно беше дошъл през нощта. Търговски кораб „Оркид ейс“ от Йокохама. Товар — джипове „Тойота“, отклонени за продажба на местните японски земевладелци. Вероятно ставаше дума за кораб, извършващ превози до Америка. И така, сега джиповете щяха да пристигнат тук и да задръстят допълнително местните пътища. Той измърмори, вдигна бинокъла си, за да го огледа, и за своя изненада видя друг блок на хоризонта, голям и правоъгълен. Още един ферибот? Странно.

„Клюки-1“ поддържаше височина и позиция малко под полезрението на „вражеската“ бойна група, на около сто и петдесет километра разстояние. Електронните воини на двете седалки отзад бяха сложили ръце в готовност на ключовете на бордовите предаватели на активни смущения, но японците не бяха включили нито един от радарите си и нямаше какво да заглушават. Жената пилот си позволи да хвърли поглед на югоизток и забеляза няколко жълти проблясвания, отразяващи се от покритите с позлата покриви на връщащата се ударна група „Алфа“, която сега пикираше под ъгъл към палубата, за да остане извън обхвата на радарите възможно най-дълго, преди да се стрелне нагоре и да даде първия си „залп“ от учебни ракети.

— Танго, танго, танго — предаде капитан Стив Кенеди по Гертруда 32 32 Гертруд — старо название на обичайната апаратура, използвана за подводна свръзка. — Б.пр. , с което подаде кодовата дума за теоретично, или „административно“, изстрелване на торпедо. Той поддържаше контакт с подводницата клас „Харушио“ в продължение на девет часа, като използва времето, за да опознае противника и да може екипажът да свикне с нещо по-предизвикателно от това да улавя пулса на бременен гърбав кит. Когато най-сетне се отегчи от играта, дойде време да включи подводния телефон и, нямаше съмнение, да изкара ангелите на „Сиера-1“, след като й бе дал предостатъчно време да открие присъствието му. Не искаше някой да каже после, че не е дал на противника реална възможност. Не че такива операции трябваше да са почтени, ала Япония и Америка бяха приятелски страни въпреки новините, които чуваха по радиото през последните няколко седмици.