Том Клэнси - Дълг на честта

— Моля, влезте — рече Барбара и отстъпи от вратата.

— Обадихте ли се на Дан?

— Нямаше го вкъщи… или просто е оставил секретаря включен — размишляваше тя. — Познавате ли го?

— О, да. Дан е стар мой познат. — Либи се отправи към канапето.

— Мога ли да му вярвам? Искам да кажа, истински.

— Честно ли? — Холцман замълча. — Да. Ако ръководеше случая сам, можехте. Дан е добър човек. Наистина.

— Обаче случаят не е изцяло негов, нали?

Либи поклати глава.

— Твърде е голям, прекалено политически. Има и друго нещо при Мъри: той е много лоялен. Прави каквото му наредят. Мога ли да седна, Барбара?

— Заповядайте. — Те двете седнаха на канапето.

— Знаете ли с какво се занимава пресата? Нашата задача е да наглеждаме нещата. Харесвам Дан. Възхищавам му се. Той наистина е едно добро, честно ченге и бих се обзаложила, че при всичко, което е сторил за теб, се е държал, хм, като по-големия ти жилав брат, нали?

— При всеки един ход — потвърди Барбара. — Беше най-добрият ми приятел в целия свят.

— Не ви е лъгал. Той е от добрите. Познавам и жена му, Лиз. Проблемът е, че не всички са като Дан и затова се намесваме ние.

— Тоест?

— Когато някой каже на човек като Дан какво трябва да направи, той обикновено изпълнява. Изпълнява, защото се налага, защото такива са правилата… И знаете ли какво? Той ненавижда това почти колкото вас. Моята работа, Барбара, е да помагам на хора като Дан, понеже аз също мога да сваля негодниците от гърбовете им.

— Не мога… Нали знаете, просто не мога…

Либи се протегна и я прекъсна с нежно докосване по ръката.

— Няма да те моля да ми казваш каквото и да било официално, Барбара. Това може да обърка криминалното следствие, а знаеш, че искам не по-малко от теб към случая да се подходи по установения ред. Но можеш ли да поговориш с мен неофициално?

— Да!… Така мисля.

— Имаш ли нещо против да го запиша? — Репортерката измъкна малко касетофонче от чантичката си.

— Кой ще го чуе?

— Единствено заместник главният редактор на вестника ми. Правим го, за да бъде сигурно, че източниците ни са добри. Като изключим това, все едно говориш с адвоката си, с доктор или свещеник. Правилата са такива и ние никога не ги нарушаваме.

В интелектуален аспект Барбара го знаеше, ала тук, в апартамента й, и в този миг етичният кодекс на журналистиката изглеждаше тъничка сламка. Либи Холцман можеше да го прочете в очите й.

— Ако искаш, мога просто да си тръгна или да поговорим без касетофона, но — последва обезоръжаваща усмивка — мразя да стенографирам. Така човек прави грешки. Ако желаеш да си помислиш малко, също нямам нищо против. Зная, че си била под достатъчно напрежение. Зная какво е усещането.

— Така казва и Дан, обаче не знае! Наистина не знае!

Либи Холцман я погледна право в очите. Чудеше се дали Мъри бе видял същата болка и я бе почувствал така силно, както тя я усещаше сега. Честно си призна, че вероятно е изпитал същото или нещо малко по-различно, защото беше мъж, ала бе и наистина добър полицай и сигурно се вбесяваше не по-малко от нея от начина, по който се развиваше случаят.

— Барбара, ако искаш само да си поговориш за… тези неща, също нямам нищо против. Понякога просто се нуждаем от приятел, с когото да поприказваме. Не е задължително да бъда журналистка през цялото време.

— Знаеш ли за Лиса?

— Смъртта й така и не беше обяснена, нали?

— Бяхме най-добри приятелки, споделяхме всичко… и когато той…

— Сигурна ли си, че Килти е замесен в това?

— Аз намерих писмото, Либи.

— Какво можеш да ми кажеш за него? — попита Холцман, неспособна да възпре журналистическия си интерес.

— Мога да направя нещо повече. — Линдърс се изправи и изчезна за момент. После се върна с фотокопията и й ги подаде.

Нужни й бяха само две минути, за да прочете писмото два пъти. Дата, място, подреденост. „Послание от гроба“ — помисли си Либи. Имаше ли нещо по-опасно от мастило върху хартия?

— За това тук и с онова, което знаеш, той може да влезе в затвора, Барбара.

— И Дан така казва. Усмихва се, когато го споменава. Той иска това да стане.

— А ти? — попита Холцман.

— Да!

— Тогава ми позволи да помогна.

Нарича се чудото на модерните съобщителни средства само защото нищо модерно не се възприема като проклятие. Всъщност хората, приемащи такава информация, често се ужасяваха от нея.

Полетът мина гладко дори за стандартите на самолет номер едно, на който много пътници (най-вече по-младите и по-глупави служители на Белия дом) често отказваха да закопчаят предпазните си колани, за да покажат… „Нещо“ — помисли си Райън. Знаеше, че екипажите на ВВС са не по-лоши от останалите, но това не предотврати един инцидент преди кацане на „Андрюс“, където за всеобщо объркване мълния удари носовата част на самолета, возещ министъра на отбраната и жена му. Затова той винаги държеше колана си закопчан, макар и хлабаво, точно както персоналът на полета.