Том Клэнси - Дълг на честта

— Тогава няма никакъв случай, източниците ми грешат, а аз се надявам, че вечерята ти е харесала. — Разбира се, червеят можеше просто да си отиде.

— Защо, Рой? Защо ми предлагаш историята? — Въртеше ли се, въртеше. Но как изобщо се озова този червей тук?

— Никога не съм харесвал този тип. Знаеш го. Спречкахме се за два големи законопроекта за напояване, а и той унищожи отбранителен проект за моя щат. Искаш наистина да разбереш защо? И аз имам дъщери, Либи. Едната е в горните курсове в университета на Пенсилвания. Другата току-що започва в юридическия факултет на Чикагския университет. И двете искат да тръгнат по стъпките на татко си и не желая момичетата ми да допълнят персонала на Хълма, когато там се навъртат копелета като Ед Килти. — На кого изобщо му пукаше как червеят се е озовал във водата?

С многозначително кимване Либи Холцман взе плика. Той изчезна в чантичката й, без да бъде отварян. Удивително, как никога не забелязваха кукичката, преди да е станало прекалено късно. Понякога дори тогава не я виждаха. Келнерът се разочарова, когато двамата му клиенти преминаха към менюто с десерти и се спряха само на по едно бързо еспресо, преди да платят сметката.

— Ало?

— Барбара Линдърс? — попита женски глас.

— Да. Кой се обажда?

— Либи Холцман от „Вашингтон пост“. Живея на няколко пресечки от вас. Бих искала да зная мога ли да дойда и да си поговорим за някои неща.

— Какви неща?

— За Ед Килти и за това защо са решили да не повдигат съдебно разследване.

— Какво са направили?

— Така чухме — каза й гласът.

— Чакайте малко. Те ме предупредиха за нещо такова — рече Линдърс подозрително, с което вече издаде част от тайната.

— Те винаги те предупреждават за нещо, обикновено не за каквото трябва. Спомняте ли си, аз съм тази, която миналата година написа статията за конгресмена Грант и онези гнусни неща, които ставаха в служебния му кабинет? Отново аз разобличих онзи мръсник, заместник-министъра на вътрешните работи. Следя отблизо такива случаи, Барбара — обясни й гласът сестрински. Беше вярно. Либи Холцман почти си бе заплюла наградата „Пулицър“ за отразяване на политически случаи със сексуално насилие.

— Откъде да зная, че наистина сте вие?

— Виждали сте ме по телевизията, нали? Поканете ме и ще видите. Мога да дойда за пет минути.

— Ще се обадя на господин Мъри.

— Хубаво. Хайде, обадете му се, но ми обещайте едно.

— Какво?

— Ако той ви изтъкне същата причина, поради която те не правят нищо, нека поговорим. — Гласът направи пауза. — Всъщност какво ще кажете все пак да се отбия веднага? Ако Дан ви каже каквото трябва, можем просто да изпием по едно кафе и да оставим интервюто за по-късно. Става ли?

— Ами… струва ми се, че става. Сега трябва да се обадя на господин Мъри. — Барбара Линдърс затвори и набра друг номер по памет.

— Здравейте, аз съм Дан…

— Господин Мъри! — рече Барбара настоятелно, а вярата й в света вече бе силно разклатена.

— … а аз съм Лиз — обади се друг глас, очевидно на запис. — Не можем да отговорим на обаждането в момента… — казаха двата гласа в хор.

— Къде си, когато имам нужда от теб? — запита госпожица Линдърс телефонния секретар и затвори с отчаяна ярост, преди веселият запис да стигне до пронизителния сигнал. Възможно ли беше? Можеше ли да е вярно?

„Тук е Вашингтон — проговори опитът й. — Всичко е възможно.“

Барбара Линдърс огледа стаята. Живееше във Вашингтон от единадесет години. С какво можеше да се похвали? Апартамент с една спалня и репродукции по стената. Хубава мебелировка, която тя използваше сама. Спомени, заплашващи разсъдъка й. Беше толкова самотна, така дяволски сама с тях, че трябваше да ги забрави, да ги изкара на бял свят и да отмъсти на мъжа, съсипал така живота й. А сега и това щеше да й бъде отказано. Възможно ли бе? Най-много я плашеше фактът, че Лиса се е чувствала точно така. Знаеше го от писмото, което запази и фотокопие от което все още стоеше в кутийката за бижута на бюрото й. Задържа го както за спомен от най-добрата си приятелка, така и за да си напомня да не изпада в толкова опасно отчаяние като онова на Лиса. Прочитането на писмото преди няколко месеца я убеди да се разкрие пред гинеколога си, който на свой ред я насочи към Кларис Голдън и така започна процесът, отвел я… Докъде? Тогава на вратата се звънна и Барбара отиде да отвори.

— Здрасти! Познахте ли ме? — Въпросът бе придружен от топла и състрадателна усмивка. Либи Холцман беше висока жена с гъста, черна като абанос коса, обгръщаща едно бледо лице с топли кафяви очи.