Том Клэнси - Дълг на честта

— Уоли?

Чембърс се обърна към другата маса и прелисти обработените екземпляри на нужните часови интервали.

— Джоунси, факир такъв! — промълви той. На екипа от опитни техници, експерти до един, им отне повече от два часа да сторят това, което Джоунс постигна за няколко минути пред отново невярващите им погледи.

Цивилният предприемач измъкна кутийка кока-кола от близкия хладилник и я отвори.

— Господа — рече той, — кой е шампионът на всички времена?

Разбира се, това беше само част от задачата. Разпечатките даваха просто ориентировъчните координати на съмнителен източник на шум, ала имаше няколко дънни групи от сонарната наблюдателна система и разделянето на триъгълници вече бе направено, което свеждаше основните точки за измерване до радиус от десет-петнадесет морски мили. Дори след внесените от Джоунс подобрения в системата пак оставаше немалко океан за претърсване.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се главнокомандващият на тихоокеанския флот. Манкузо отговори на обаждането и препоръча „Шарлот“ и „Ашвил“ да бъдат насочени към подозрителните зони. Джоунс проследи разговора и кимна одобрително.

— Виждате ли какво имам предвид, капитане? Винаги сте знаели как да слушате.

Мъри беше излязъл, за да обсъди няколко бюджетни въпроса с помощника на отговорния директор на вашингтонския оперативен клон, и следователно пропусна телефонното обаждане. Строго секретното съобщение от Белия дом бе пъхнато в безопасните папки, след което секретарката му беше повикана да прибере някакво болно дете от училище. В резултат на това написаното на ръка от Райън послание се забави безотговорно, преди да достигне до него.

— Онова момиче, Нортън — каза той с влизането си в кабинета на директора Шоу.

— Нещо лошо ли?

— Мъртва е — отвърна Мъри и му подаде листа. Шоу го прегледа набързо.

— Мамка му! — прошепна директорът на ФБР. — Имала ли е досие за използване на наркотици?

— Не, доколкото си спомням.

— Съобщението от Токио?

— Още не съм се чул с официалното ни аташе. Часът не е подходящ, Бил.

Шоу кимна. Оформилата му се мисъл бе прозрачна:

„Попитай някой агент от ФБР за случая, с който се фука, и винаги се оказва отвличане.“ Всъщност Бюрото така си извоюва име през тридесетте. Законът „Линдберг“ упълномощи ФБР да сътрудничи на всички местни полицейски власти, ако съществуваше вероятност жертвата да е била прехвърлена през границата на щата. Само поради тази вероятност (а жертвите рядко се пренасяха толкова надалеч) цялата тежест и власт на водещата в Америка изпълнителна институция връхлиташе дадения случай като глутница изгладнели вълци. Истинската задача бе винаги една и съща: да върнат жертвата жива и тогава резултатите бяха отлични. Второстепенната цел беше да задържат, да повдигнат обвинение и да осъдят въпросните субекти, а тук статистиката бе още по-добра. Още не знаеха дали Кимбърли Нортън е била отвлечена. Знаеха обаче, че ще се прибере у дома мъртва. Само този факт означаваше професионален провал за всеки агент на ФБР.

— Баща й е ченге.

— Не съм забравил, Дан.

— Ще ми се да отида там и да го обсъдя с О’Кийф. — Първо, защото капитан Нортън заслужаваше да го научи от други полицаи, а не от медиите. Второ, понеже ченгетата, поели случая, трябваше да признаят неуспеха си пред него. И, трето, така Мъри лично щеше да хвърли поглед на доклада по случая, за да се увери, че всичко, което е можело да се направи, е било сторено.

— Вероятно мога да ти отпусна ден-два — отговори Шоу. — Така или иначе случаят „Линдърс“ ще почака, докато президентът се върне. Добре, стягай си багажа.

— Тук е по-хубаво от „Конкорд“! — изпадна във възторг Кати пред ефрейторката от ВВС, сервираща вечерята. Съпругът й едва не се разсмя. Не се случваше често очите на Каролайн Райън да се разширят толкова, но пък той отдавна бе свикнал с такова обслужване, а и храната несъмнено беше по-добра от онази, която тя обикновено ядеше в столовата на болницата „Хопкинс“. Също така там чиниите нямаха златен ръб: една от причините, поради които на самолет номер едно на военновъздушните сили имаше толкова много дребни кражби.

— Вино за дамата? — Райън вдигна бутилката руско шардоне и й наля, докато му сервираха ястието.

— Нали разбирате, ние не пием вино в нормални условия — обърна се тя леко притеснено към ефрейторката.

— Всеки се чувства така първия път, доктор Райън. Ако се нуждаете от нещо, звъннете ми, моля ви. — Тя се отправи обратно към бордовата кухня.