Том Клэнси - Дълг на честта

Нямаше ескалатор. Хората трябваше да се качват в самолета по стълби, също като през петдесетте, но все пак имаше метален детектор и човек трябваше да предаде багажа си, този път на служители от военновъздушните сили и тайните служби, които преглеждаха всичко с рентген и отваряха голяма част от нещата за очна проверка.

— Надявам се, че си оставила всичкото си секси-бельо у дома — подметна Джак със сподавен смях, докато вдигаше последната чанта на гишето.

— Ще разбереш, когато стигнем в Москва — отвърна професор Райън с дяволито намигване. Това бе първото й официално пътуване и всичко на военновъздушната база „Андрюс“ беше ново за нея.

— Здравейте, доктор Райън! Най-после се срещаме. — Хелън д’Агустино се приближи и протегна ръка.

— Кати, това е най-красивият телохранител в света — представи Джак тайната агентка на жена си.

— Не можах да дойда на последната официална вечеря — обясни Кати. — Имаше семинар в Харвард.

— Е, това пътуване сигурно ще е много вълнуващо — каза Хелън и се отдалечи любезно, за да се върне към задълженията си.

„Не колкото последното ми пътуване“ — помисли си Джак, като си спомни още една история, която не можеше да разкаже на никого.

— Къде си държи пистолета? — поинтересува се Кати.

— Никога не съм я претърсвал точно за него, скъпа — отговори той и също й намигна.

— Качваме ли се вече на самолета?

— Мога да се кача, когато си поискам — рече съпругът й. — Смятай ме за важна личност. — Реши, че е най-добре да се качат рано и да я разведе, затова я поведе към вратата. Проектиран за повече от триста пътници в невоенното си въплъщение, личният самолет 747 на президента (естествено, имаше и резервен) беше пригоден да приеме една трета от това число с великолепен комфорт. Джак първо показа на жена си местата им, като поясни, че обществената йерархия е съвсем очевидна. Колкото по-напред, толкова по-важна клечка. Помещението на президента бе на носа, където две канапета можеха да се разпъват като легла. Семейство Райън и семейство Ван Дам щяха да са в следващия сектор, на около шест метра по-назад; там можеха да седнат осем човека, ала в този случай бяха само пет. Към тях щеше да се присъедини президентският директор по комуникациите — изтормозената и обикновено френетична бивша телевизионна шефка Тиш Браун, развела се наскоро. Второстепенните членове на екипажа бяха наредени отзад в низходящ ред, докато се стигне до медиите, считани за най-маловажни.

— Това кухнята ли е? — попита Кати.

— Бордовата кухня — поправи я Джак. Тя впечатляваше, както и ястията, които се приготвяха тук; по-точно се готвеха с пресни продукти, а не се претопляха както в пътническите самолети.

— По-голяма е от нашата! — възкликна тя за удоволствие на главния готвач, старши сержант от ВВС.

— Не съвсем, обаче главният готвач е по-добър. Нали, сержант?

— Сега ще се обърна с гръб и можете да го цапардосате, мадам. Няма да ви издам.

Кати само се засмя на подигравателната забележка.

— Защо той не е горе в салона?

— Там почти всичко е в комуникационни механизми. Президентът обича да се размотава горе и да говори с екипажа, но там спят предимно „жички“.

— „Жички“ ли?

— Свързочници — обясни Джак и отведе жена си обратно до местата им. Седалките бяха от необработена кожа, изключително широки и меки, с наскоро прибавени подвижни телевизионни монитори, лични телефони и други екстри, на които Кати започна да прави списък, чак до президентския печат на токите на коланите.

— Сега вече зная какво означава наистина първа класа.

— Все пак полетът си остава единадесет часа, мила — отбеляза Райън и се намести, докато още хора се качваха на борда. С малко късмет щеше да спи през по-голямата част от пътя.

Предаваното по телевизията изявление на президента преди отпътуването вървеше шаблонно. Микрофонът винаги се разполагаше така, че самолет номер едно да се извисява на фона, за да напомня на всички кой говори. Рой Нютън следеше най-вече за времето. Такива изявления никога не представляваха кой знае какво и само Си-Спан ги предаваше изобщо, въпреки че информационните мрежи винаги присъстваха с камери, в случай че самолетът вземеше да избухне при излитането. Като приключи с коментарите си, Дърлинг пое ръката на жена си Ан и се отправи към стълбите, където един сержант му отдаде чест. На вратата президентът и първата дама се обърнаха и помахаха за последен път, сякаш вече вървеше предизборната кампания (това пътуване наистина бе част от този почти непрекъснат процес), сетне влязоха вътре. Си-Спан се включи отново от Долната камара, където различни незначителни конгресмени изнасяха кратки речи по специални указания. Нютън знаеше, че президентът ще бъде във въздуха единадесет часа: повече, отколкото му беше нужно.