Том Клэнси - Дълг на честта

Мъри осъзна, че през това време Барбара Линдърс се превърна в по-голяма жертва от преди. Първоначално тя се е подготвяла да се разкрие пред Кларис, после, за да направи същото пред него, а сетне отново и отново. Сега я очакваше най-страшното изпитание, тъй като някои от членовете на юридическата комисия бяха съюзници на Ед Килти, а други щяха да вземат присърце задачата да разпънат свидетелката — или за да се докарат пред камерите, или за да демонстрират своята безпристрастност и професионализма си като адвокати. Барбара го знаеше. Мъри сам я беше превел през очакваните мъки, като дори я обсипа с най-ужасните въпроси, винаги предхождани от възможно най-внимателни встъпления от сорта на: „Едно от нещата, които могат да те попитат, е…“

Това си каза тежката дума. Барбара (сега бяха твърде близки, за да мисли за нея като за госпожица Линдърс) показа всичката смелост, която може да се очаква от жертва на престъпление, и дори повече. Куражът обаче не е нещо, което можеш да черпиш от въздуха. Той беше като банкова сметка. Можеш да теглиш само до един момент, след което е нужно да спреш и с времето да направиш нови вложения. Самото чакане, незнанието кога ще трябва да седне в залата на комисията и направи встъпителното си изявление пред ярките телевизионни прожектори, сигурността, че ще се наложи да разкрие душата си пред целия свят… Все едно крадец влизаше в банката нощ подир нощ, за да й открадне насъбраната с много труд вътрешна решителност.

За Мъри положението бе достатъчно трудно. Подготви случая си, имаше на разположение прокурор, но той бе най-близък с нея. Каза си, че е именно негова задача да покаже на тази дама, че мъжете не са като Ед Килти, че един мъж може да е също толкова отвратен от такива постъпки, колкото жените. Той беше нейният странстващ рицар. Опозоряването и окончателното затваряне на този престъпник сега бе дори повече негова цел в живота, отколкото нейна.

— Барб, не бива да се отчайваш, дете. Ще пипнем това копеле, ала не можем да го сторим както трябва, без… — Той оформяше думите и влагаше в тях убеждение, каквото не чувстваше. Откога политиката се намесваше в криминален случай? Законът бе нарушен. Разполагаха със свидетели, с физически доказателства, но сега въртяха на празен ход, което нараняваше тази жертва не по-малко от който и да е адвокат на защитата.

— Проточва се прекалено дълго!

— Още две седмици, може би три, и започваме действие, Барб.

— Слушай, зная, че нещо става. Да не мислиш, че съм глупава? Той вече не излиза да изнася речи, да открива мостове и тем подобни, нали така? Някой му е казал и сега гради защитата си, нали?

— Според мен това, което става, е, че президентът нарочно го държи изкъсо, така че когато бомбата избухне, той да не може да намери опора в голямата си обществена репутация при защитата. Президентът е на наша страна, Барб. Аз лично го запознах със случая и той заяви: „Престъпникът си е престъпник“, точно както и трябва.

Тя вдигна поглед и срещна неговия. Очите й бяха влажни и отчаяни.

— Сломена съм, Дан.

— Не, Барб, не си — излъга Мъри. — Ти си една издръжлива, умна и смела дама. Ще минеш през това. Той е този, който ще бъде сломен. — Даниел Мъри, помощник на заместник-директора на Федералното бюро за разследване, протегна ръка през масата. Барбара Линдърс я пое, стисна я, както дете би направило с ръката на баща си, налагайки си да вярва и да запази доверието си, и него го хвана срам, че тя плащаше такава цена, понеже президентът на САЩ трябваше да подчини един криминален случай на политически въпрос. Може би всичко имаше смисъл за великото устройство на нещата, но за едно ченге това устройство обикновено се свеждаше до едно престъпление и една жертва.

За последната крачка при въоръжаването на ракетоносителите H-11/SS-19 непременно трябваше да се изчака официално нареждане от министър-председателя на нацията. В известно отношение окончателната развръзка бе донякъде разочароваща. Отначало се надяваха да поставят пълен комплект с бойни глави, поне по шест на върха на всяка ракета, обаче този ход би означавал да изпитат държащото главите приспособление на крайната степен в полет, а това беше прекалено опасно. Хората с власт решиха, че поверителното естество на проекта е далеч по-важно от броя на бойните глави. А и винаги можеха да го коригират впоследствие. Именно поради тази причина умишлено оставиха горния край на руската конструкция непокътнат, като засега общо десет бойни глави от по един мегатон трябваше да стигнат.